който правел противопожарна проверка дълбоко под земята и успял да различи изсъхналите масури „Сатийн Дура-лукс“ и навитите на руло лепенки. Вратата била стоманена и заключена, никой не знаел какво има зад нея. Инспекторът получил разрешение да я разбие. Всъщност инспекторът се оказа жена, която лично ме увери по телефона, че е не само първата жена-инспектор в тази компания, но и първата негърка на подобна длъжност. — Нещо като два пъти белязана овца — засмя се в слушалката тя. Имаше много приятен смях, без капка злорадство или подигравка в него. В предложението й да ми върне платната след толкова години, потвърдено безразсъдно от ръководството на Мацумото, прозираше единствено желанието да не се похабяват вещи, от които все някой може да има полза.
— Никой не го е грижа за тях освен мен, така че вие ми кажете какво да направя — предложи жената. — В случай, че си ги искате обратно, трябва сам да си осигурите транспорта.
— Но как разбрахте какво са били някога? — попитах аз. Учила за медицинска сестра в Скидмор Колидж, където изкарала и извънсеместриален курс по история на изкуството. Била дипломирана медицинска сестра (като първата ми съпруга Доръти), но напуснала професията, защото докторите се отнасяли с нея като с полунормална робиня. Освен това работата била изтощителна и ниско платена, а тя трябвало да се грижи за племенничето си сираче, което живеело при нея.
Преподавателят по история на изкуството им показвал диапозитиви на известни картини, два от които били на „Уиндзорско Синьо Номер Седемнадесет“ — преди и след разпадането й.
— Не зная как да му благодаря! — възкликнах аз.
— Според мен се опитваше малко да олекоти преподаваната материя — отвърна тя. — Всичко друго беше толкова сериозно!
— Искате ли си платната или не? — попита тя, изчака малко и тъй като аз мълчах, извика в слушалката: — Ало, ало?
— Съжалявам — обадих се аз. — Проблемът вероятно е прост от ваша гледна точка, но за мен не е така… Имам чувството, че ми се обаждате от небитието и ме питате дали съм пораснал!
След като безобидни предмети като някакви дървени правоъгълници с опънато върху тях платно могат да се превърнат в истински таласъми за мен, могат да ме изпълнят със срам, а и с гняв към света, който ме третира като непрокопсаник и посмешище, аз положително още не съм пораснал! Макар че по онова време вече бях навършил шейсет и осем години!
— Чакам решението ви — обади се инспекторката в слушалката.
— И аз го чакам — рекох. Нямах нужда от платната, поне така мислех тогава. Бях сигурен, че никога вече няма да рисувам, от друга страна съхраняването им не беше проблем, тъй като в хамбара имаше място колкото щеш. Но дали щях да спя спокойно в съседство с един от най-шумните провали на живота си? Надявах се.
Накрая се чух да казвам следното:
— Моля ви, не ги изхвърляйте! Ще се обадя веднага на местната компания „Хоум Суит Хоум“ и ще ги прибера веднага! Само ми повторете името си, ако обичате — да знаят към кого да се обърнат…
Ето го и него:
— Мона Лиза Трипингъм.
Когато GEFFСо окачи във фоайето си „Уиндзорско Синьо Номер Седемнайсет“ и вдигна шум до бога, че една толкова стара компания е водеща не само в технологическо отношение, но и в полето на авангардното изкуство, нейните рекламни агенти положително хранеха надежди, че платното ще се окаже най-голямото, ако не в света, то поне в чертите на град Ню Йорк. На практика обаче съвсем не беше така. Един господ знае какво е положението в света, но в Ню Йорк положително имаше няколко стенописа, които далеч надвишаваха моите относително скромни 165 квадратни метра.
Рекламните агенти взеха да се чудят дали пък моето платно няма да се окаже рекордьор за окачена на стената картина, игнорирайки факта, че тя на практика се състоеше от осем отделни панела, съшити откъм гърба с телени скоби. И това беше напразна надежда, тъй като се оказа, че в Градския музей на Ню Йорк има три картини с продължение, доста по-дълги от моята и съшити по абсолютно същия начин! Бяха доста интересни произведения, в двата им края имаше ролки за навиване — човек би казал, че са нещо като предшественик на киното, тъй като с помощта на ролките можеха да бъдат наблюдавани в развитие, а също така и кадър по кадър. Тази гигантска лента беше изпъстрена с планини, потоци, девствени гори и тучни пасища, върху които хрупаха бизони, с безкрайни пустини, богати на диаманти, рубини и злато… На практика лентата изобразяваше Съединените американски щати.
Преди години с подобни платна са обикаляли из Северна Европа. Подпомагани от своите многобройни асистенти, агитаторите са развивали картините си и са убеждавали всички амбициозни и способни хора да зарежат уморената стара Европа и да завладеят приказните богатства на Обетованата земя, която на практика си била тяхна.
И защо наистина истинският мъж трябва да си стои у дома, когато може да иде и да изнасили един цял девствен континент?
Почистих осемте платна от всички следи на коварната „Сатийн Дура-лукс“, опънах ги и изцяло ги обнових. После ги подредих в хамбара, блестящобели с възстановената си девственост, съвсем такива, каквито бяха преди да ги превърна във „Уиндзорско Синьо Номер Седемнайсет“.
На жена си обясних, че тази ексцентрична дейност е символично заклинание срещу духовете на миналото, един вид излекуване от злото, което бях сторил на себе си и околните по време на кратката си кариера като художник. Всъщност ето ви още един пример за словесно изразяване на това, което не може да бъде казано с думи: как и защо се ражда една картина.
Дългият и тесен стогодишен хамбар беше част от тази картина в ослепително бяло.
Мощните прожектори, които висяха от гредите под покрива, също бяха част от нея, изсипващи мегавати енергия върху тази белота, по-бяла от всичко, което до този момент можех да си представя като бяло. Получих възможност да инсталирам тези изкуствени слънца именно благодарение на аванса, който взех за „Уиндзорско Синьо Номер Седемнайсет“!
— Какво мислиш да правиш с тях? — попита скъпата Едит.
— Вече е направено — отвърнах.
— Ще го подпишеш ли?
— Това ще я развали — отвърнах. — Дори муха да я наплюе, пак ще се развали!
— Има ли име?
— Да — отвърнах. След което я кръстих направо на място. По дължина името й спокойно можеше да съперничи на заглавието, което Пол Слейзингър даде на своята книга за успешните революции. Ето го: „Опитах се, не сполучих и почистих всичко, сега е твой ред“.
Имах предвид смъртта си, както и това, което ще кажат хората за мен след това. Тогава за пръв път заключих хамбара, но само с един катинар и кука. Също като татко, пък и повечето женени мъже, аз бях сигурен, че жена ми ще ме надживее. И затова бях изготвил подробни, изпълнени със самосъжаление инструкции, които Едит трябваше да изпълни веднага след моето погребение.
— Поддържай живи следите ми в хамбара, Едит — казах й аз. — И когато хората те питат защо всичко там е толкова бяло, ще им кажеш, че това е последната картина на съпруга ти, макар и нерисувана. А след това ще им кажеш и как се казва.
Но тя умря първа, при това само два месеца по-късно. Сърцето й спря и тя се просна в лехата с цветя.
— Без болка — рече докторът.
Погребах я по обед в гробището Грийн Ривър, само на няколко метра от гробовете на другите двама
