живяхме под един покрив месеци наред. Не успяхме да станем истински приятели.
Това, разбира се, щеше да се промени след като й покажа съдържанието на хамбара.
Да, точно така: преди да си тръгне, тази решителна балтиморска вдовица все пак успя да убеди арменското старче да отключи катинарите и да запали всички лампи в хамбара!
И какво получих в замяна? Според мен, вече сме истински приятели.
33
В момента, в който се прибрахме от хотел „Америкън“, тя рече:
— Има едно нещо, от което изобщо не бива да се притесняваш. И дума няма да отворя за ключовете на проклетия ти хамбар!
— Слава Богу! — рекох.
Според мен още в същия миг тя е била убедена, че ще види вътрешността на хамбара преди да се разсъмне, каквото и да става!
— Искам от теб само да ми нарисуваш една картина — подхвърли Сърк.
— Какво?
— Ти си толкова скромен, че хората наистина те мислят за пълен некадърник!
— Но не и в маскировката — рекох. — Забравяш, че взводът ми получи похвала от президента за своите умения в маскировката!
— Добре де, в маскировката те бива — призна неохотно тя.
— Бяхме толкова добри — ентусиазирах се аз, — че дори до днес никой не е открил поне половината от нещата, които скрихме тогава от врага!
— Това не е вярно — рече тя.
— Нали празнуваме? — отвърнах. — Когато хората празнуват, никога не говорят истината! Така е прието.
— Значи искаш да си замина за Балтимор с мисълта, че всичко, което зная за теб, не е истина, така ли?
— Като имам предвид изключителните ти способности да си пъхаш носа навсякъде, аз съм сигурен, че отдавна знаеш какво за мен е истина и какво не е — отвърнах.
— Сега просто празнуваме.
— Все още не зная дали наистина можеш да рисуваш! — изтъкна тя.
— Това не бива да те тревожи.
— Но нали сам твърдиш, че рисуването и маскировката са дълбоките корени на живота ти? — попита тя. — Хич те е нямало като сериозен художник, в ролята на съпруг и баща също си бил цяло нещастие, а ценната ти колекция е просто една случайност! Въпреки това постоянно се връщаш към онова, с което несъмнено се гордееш — че можеш да рисуваш!
— Вярно е — рекох. — Не бях си давал сметка досега, но наистина е така.
— Значи трябва да го докажеш!
— Гордостта ми в това отношение е съвсем скромна — рекох. — Не съм Албрехт Дюрер. Мога да рисувам малко по-добре от теб, Слейзингър или готвачката… а също и от Полок, или Тери Кичън. Просто съм роден с тази дарба, но тя е нищо, ако вземем да я сравняваме с дарбата на великите художници, живи или мъртви. От мен се възхищаваха в началното училище и гимназията на Сан Игнасио, Калифорния, но ако бях живял преди десет хиляди години, така щяха със сигурност да ми се възхищават и рисувачите на скални рисунки в пещерата Ласко във Франция, чиито критерии за художествено умение едва ли са били по- различни от тези на Сан Игнасио.
— Ако възнамеряваш да публикуваш книгата си, в нея трябва да включиш поне една рисунка, за да докажеш, че можеш да рисуваш — каза Сърк Бърман. — Читателите ще настояват за това!
— Бедничките! Най-лошото, което може да се случи на човек с моите години…
— Не си чак толкова стар! — прекъсна ме тя.
— Но достатъчно стар! — рекох. — А най-лошото е, че разговорите се въртят все около едно и също, независимо от личността на събеседниците ми. Слейзингър беше убеден, че не мога да рисувам, първата ми съпруга — също. Втората пък изобщо не се вълнуваше от този въпрос, за нея аз си бях един стар мечок, когото беше измъкнала от хамбара, за да превърне в домашен питомник. Тя обичаше животните, независимо дали могат да рисуват или не.
— Какво рече на първата ти жена, когато тя се обзаложи, че не можеш да рисуваш? — попита тя.
— Тъкмо се бяхме преместили в провинцията и тя не познаваше абсолютно никого там — рекох. — В къщата все още нямаше централно отопление и аз се опитвах да я топля с разпалването на трите огнища, съвсем като дедите си. А Доръти най-сетне се залови да прочете някоя и друга книга за изкуство, примирила се с факта, че така или иначе е свързала живота си с нещо като художник. Никога не ме беше виждала да рисувам, защото на онзи етап аз бях убеден, че единствения начин да стана сериозен художник е да не пипам четката и да забравя всичко, което съм научил за това изкуство.
— И тъй, седнала пред огъня в кухнята, който вместо да ни топли, отпращаше цялата топлина нагоре в комина, тя попадна на мнението на някакъв италиански скулптор за първите абстрактно-експресионистични платна, показани на голяма изложба в Европа. Мнението му беше отразено от някакво специализирано списание, а изложбата — Биеналето във Венеция през 1950 година.
— Ти си имал свое платно там, така ли? — попита Сърк.
— Не — отвърнах. — Там показаха картини само на Горки, Полок и Де Коонинг. А този италиански скулптор, когото вече едва ли някой помни, но тогава беше на върха на славата си, беше казал за нашето творчество приблизително следното: „Много са странни тези американци — гмуркат се във водата още преди да са се научили да плуват“. Искаше да каже, че не умеем да рисуваме.
Доръти веднага се хвана за тези думи. Изгаряща от желание да ме нарани поне толкова, колкото аз бях наранил нея, тя заяви: „Ето каква била работата! Вие рисувате по този начин, просто защото не можете да нарисувате нищо свястно!“
Не й отвърнах нищо. Просто грабнах зеления тебешир, с който тя записваше всичко, което подлежи на поправка вътре в къщата и извън нея, а сетне, направо върху кухненската стена нарисувах портрети на двете ни момчета, които кротко спяха пред камината в гостната. Нарисувах само главите им, в естествен размер. Дори не прескочих до гостната да им хвърля по едно око. Стената беше покрита с правоъгълни парчета „шийтрок“, които бях заковал направо върху напуканата мазилка. Все още не бях запълнил с боя цепнатините между отделните парчета, нито пък бях боядисал главичките на гвоздеите. И до днес не съм го направил…
— Доръти се вцепени от смайване — продължих историята си аз. — „Но защо не вършиш това постоянно?“, прошепна тя. А аз за пръв път в живота си изругах направо в лицето й. „Защото е прекалено лесно, мамка му!“ — рекох.
— Така и не запълни разстоянието между листовете „шийтрок“, а? — попита госпожа Бърман.
— Типично женски въпрос — отвърнах. — Не, не го запълних! — ето ти моят типично мъжки отговор.
— А какво стана с портретите? Замаза ли ги с боя?
