— Не — отвърнах. — Останаха си върху тапета в продължение на шест години. А после, когато един следобед се прибрах у дома леко пийнал, открих че ги няма. Бяха изчезнали заедно с Доръти и децата, а на масата имаше бележка, от която разбрах, че са си отишли завинаги. Жена ми беше изразяла тапета с портретите, на мястото им зееха два големи правоъгълника.
— Сигурно си се почувствал ужасно — рече госпожа Бърман.
— Да — признах си аз. — Само няколко седмици преди това се бяха самоубили Полок и Кичън, а собствените ми картини неудържимо се разпадаха. И когато видях тези дупки върху тапетите в празната къща, аз… — Млъкнах, после добавих: — Не, това вече е без значение…
— Довърши си мисълта, Рабо — помоли ме тя.
— … Почувствах се така, както сигурно се е почувствал баща ми, когато разбрал, че е единствения оцелял след онова клане в селото…
Слейзингър също не ме беше виждал да рисувам и също изпитваше силно съмнение в моите способности. Живеех тук вече около две години, когато той се появи в хамбара да наблюдава работата ми. Тъкмо бях опънал едно платно три на три метра и се готвех да го покрия със „Сатийн Дура-лукс“ като за целта си бях приготвил едно бояджийско мече. Цветът на боята беше яркооранжев със зеленикави оттенъци, наречен „Унгарска рапсодия“. Не знаех, че по същото време Доръти се е разбесняла в къщата и е заляла цялата ни спалня със същата „Унгарска рапсодия“. Но това е друга история…
— Кажи ми, Рабо — промълви Слейзингър, — ако аз взема това мече и покрия платното със същата тази боя, дали картината пак ще си бъде творба на Карабекян?
— Абсолютно — кимнах аз. — Стига да имаш в запас това, което има Карабекян.
— И какво е то? — полюбопитства той.
— Ето това — рекох, след което натопих върховете на пръстите си в кутията с прах в краката ми и скицирах върху платното карикатура на собственото му лице. Всичко беше готово за по-малко от трийсет секунди.
— Господи! — възкликна смаяно той. — Нямах представа, че можеш да рисуваш толкова добре!
— Стоиш пред човек, който разполага с избор — обясних му аз.
— Май наистина е така! — прошепна той.
Покрих карикатурата с двоен пласт „Унгарска рапсодия“, а след това започнах да поставям разноцветните си лепенки. Те би трябвало да бъдат чиста абстракция, но вътре в душата си аз тайно ги оприличавах на шест елена, изправени сред горска полянка. Елените бяха близо до левия край, а вдясно от тях имаше червена, отвесно поставена лепенка. Пак тайно в душата си аз я оприличавах на чувствата, които изпитва прицелилият се в животните ловец. Този творба нарекох „Унгарска рапсодия № 6“, откупи я музеят „Гугенхайм“.
Започнала да се разпада като всички останали, още докато била в хранилището. Някаква уредничка случайно минала край нея, видяла по пода лепенките и изсъхналата боя и ми позвъни да ме пита може ли да се реставрира картината и дали случайно разрухата не е по тяхна вина. Не я знам къде е била през последната година, тъй като именно в този период станах широко известен с малотрайните си творби. Тя беше искрено загрижена за съдбата на гениалното ми произведение и допускаше, че „Гугенхайм“ не е осигурил подходяща за него температура и влажност на въздуха. По това време живеех като добиче в хамбара за картофи, никой не ме обичаше, нямах приятели.
Но имах телефон.
— Най-странното е — продължи жената, — че под олющената боя се появи едно голямо лице… — Това беше онази карикатура на Слейзингър, разбира се. Същата, която бях нахвърлил с мръсните си пръсти.
— Трябва да уведомите папата — рекох.
— Папата ли?!
— Да. Може би ще се окаже, че разполагате с шедьовър, който съперничи на „Торинския саван“.
Тук му е мястото да обясня на по-младите читатели, че „Торинския саван“ е ленен чаршаф, носещ ясни отпечатъци от разпънато на кръст мъжко тяло, увито някога в него. Дори и най-изтъкнатите съвременни учени са единодушни по въпроса, че възрастта му е поне две хиляди години. Легендата твърди, че именно в него е бил увит Исус
Христос. Днес чаршафът е най-ценната реликва на катедралата Сан Джовани Батиста в Торино, Италия. Целта на майтапа ми с мадамата от „Гугенхайм“ беше да й внуша, че от платното я гледа Исус, появил се отново, за да предотврати Третата световна война. Но тя направо ме удари в земята.
— Наистина бих позвънила на Папата — рече. — Но има една малка подробност… — Каква е тя? — попитах.
— Ами просто разговаряте с жена, която по една случайност някога ходеше на срещи с Пол Слейзингър!
Направих и предложението, което правех и на всички останали:да направя точно копие на картината, но вече с далеч по-трайни бои, лепенки и спомагателни материали. Така че тя наистина да надживее усмивката на Мона Лиза.
Но и „Гугенхайм“, подобно на всички останали, отклони предложението ми. Никой нямаше желание да раз валя смешната бележка под линия, с която бях отбелязан в историята на световното изкуство. С малко късмет фамилното ми име спокойно би могло да намери място и в енциклопедичните речници:
Кар • а • бек • и • ан (ка-ра-бе-кян), съществ. соб. име
(от Рабо Карабекян, ам. худ. XX в.) — Нарицателно за фиаско, при което човек причинява тотална разруха на собствените си достижения и репутация, посредством глупост, небрежност или двете заедно.
34
Когато отказах на госпожа Бърман да й нарисувам нещо, тя каза:
— О, колко упорито момче си ти!
— Аз съм упорит възрастен джентълмен — отвърнах. — Който прави всичко възможно да запази достойнство и самоуважение!
— Кажи ми само едно — извъртя се тя. — От какъв вид са нещата в този хамбар — животински, растителен, или минерален?
— И от трите — отвърнах.
— И колко са големи?
— Височина два метра и половина. — Казах й истината. — Дължина двайсет метра.
— Пак си правиш майтап — рече тя.
— Разбира се — отвърнах.
В хамбара бяха подредени осем добре изпънати платна с размери два и половина на два и половина метра. Те представляваха една обща композиция с дължина двайсет метра, както вече й казах. Подпрени на специални стойки, те наподобяваха на нещо като ограда, издигната в средата на хамбара. И на практика бяха същите, от които се изрони боята и паднаха лепенките, проваляйки най-прочутото, а след това и най- скандалното ми произведение — картината, която красеше, а после и грозеше фоайето на GEFFСо на Парк Авеню, носеща името „Уиндзорско Синьо Номер Седемнадесет“.
Ето как тези платна отново станаха мое притежание три месеца преди смъртта на скъпата Едит: Открили ги заключени в някакъв килер на най-долното от трите мазета на Мацумото Билдинг, някогашната главна квартира на компанията GEFFСо. Разпознал ги инспекторът на застрахователната компания на Мацумото,
