— Правя го заради мама — отвърнах. — Макар да не бе Карабекян по рождение, тя искаше фамилията Карабекян да живее на всяка цена, при всички обстоятелства!
— Колко от тези портрети са на действително съществували хора? — попита Сърк.
— Пилотът на бомбардировача е истински, помня отлично лицето му. Тези двама естонци в германски униформи всъщност са Лаурел и Харди. Този френски колаборационист тук пък е Чарли Чаплин. Двамата поляци-роби оттатък наблюдателната кула са Джаксън Полок и
Тери Кичън.
— Значи и тримата мускетари сте тук, в долния край.
— Така е.
— Смъртта на двамата, толкова бързо един след друг, сигурно е била ужасен удар за теб!
— Дълго преди това бяхме престанали да бъдем приятели — рекох. — Наричаха ни така единствено благодарение на пиенето. Но то нямаше нищо общо с рисуването — спокойно бихме могли да бъдем и трима водопроводчици. По някое време, поотделно или заедно, спряхме къркането и Тримата мускетари се разпаднаха. Но то стана далеч преди двама от тях да се самоубият. Ужасен удар, казваш, госпожо Бърман… Нищо подобно. Когато научих за смъртта им направих единствено това, което ми се искаше да направя и без това — превърнах се в термит и останах в това състояние цели осем години.
— След което се самоуби и Ротко — подхвърли тя.
— Аха — изръмжах аз. Вече се откъсвахме от Долината на Щастието и се връщахме в реалния свят. А там ни чакаше дългата поредица самоубийства на абстрактни експресионисти: Горки се обеси през 1948-а, Полок и почти веднага след него Кичън — съответно от шофиране в пияно състояние и револвер, през 1956 -а, накрая Ротко — вероятно от проявена небрежност с хладно оръжие през 1970-а.
С острота, която изненада както мен, така и нея, аз й заявих, че тази насилствена смърт доста наподобява нашето пиене — и тя като него няма нищо общо с рисуването.
— Няма да споря с теб — рече тя.
— Вярно е! — викнах, все още кипящ от емоции. — Давам ти честната си дума! А в допълнение ще ти кажа, госпожо Бърман, какво е естеството на магията в нашия вид рисуване. При музиката то съществува от векове, но в живописта бе нещо абсолютно ново и непознато. И се нарича човешко удивление от най-чиста проба, което няма нищо общо нито с храната, нито със секса, нито с дрехите, къщите, наркотиците, колите, новините, парите, престъпленията, наказанията, игрите, войната и мира! А още по-малко — с универсалния човешки стремеж, както на художници, така и на водопроводчици, към неизмерното отчаяние и саморазрухата!
— Знаеш ли на колко години съм била, когато ти си стоял в подстъпите на тази долина? — попита тя.
— Не.
— На една, Рабо — рече тя. — А сега ще ме извиниш, не искам да ти прозвучи грубо, но картината е толкова богата, че вече не мога да я гледам.
— Разбирам — рекох. Вече два часа стояхме тук. Аз също се чувствах изтощен, но едновременно с това трептящ от гордост и задоволство.
И ето ни отново на прага, ръката ми пак се протяга към ключа за осветлението. Нощта беше безлунна, нямаше дори звезди по небето. Едно изщракване и ние ще потънем в непрогледен мрак.
Тя ми зададе следния въпрос:
— Има ли нещо в тази картина, което да указва кога и къде е станало всичко това?
— Нищо не уточнява къде е било мястото на събитието — отвърнах. — А що се отнася до кога — има едно указание, но то е чак на другия край, горе в ъгъла. Ако наистина искаш да го видиш, ще трябва да донеса не само стълба, но и лупа.
— Друг път — рече тя. Заех се да й го описвам:
— Там е фигурката на един маор, ефрейтор от артилерийска част на новозеландския контингент, който е бил пленен в битката край Тобрук, Либия. Сигурен съм, че си чувала за маорите…
— Полинезийци — рече тя. — Аборигените на Нова Зеландия.
— Точно така — кимнах. — До появата на белия човек са били човекоядци, разделени на многобройни враждуващи помежду си племена. Та този полинезиец седи на празен германски сандък за муниции. На дъното има три патрона, в случай че на някого му потрябват. Полинезиецът се опитва да чете нещо, което прилича на вътрешната страница на вестник. Хванал го е във въздуха, вдигнат от утринния ветрец…
Докоснах с пръсти електрическия ключ и продължих: — Страницата е от един антисемитски седмичник, издаван в Рига, Латвия, по време на германската окупация.
Той е отпреди шест месеца и предлага съвети по градинарство и консервиране в домашни условия. Маорът го изучава много усърдно, иска да научи това, което всички ние бихме желали да знаем: къде се намира, какво става и какво ще стане…
Ако разполагахме със стълба и лупа, госпожо Бърман, ти би могла да прочетеш със собствените си очи датата на сандъка за амуниции: 8 май 1945 година. Когато си била на една годинка…
Хвърлих последен поглед към „Сега е ред на жените“, която отново изглеждаше скъсена като някакъв пълен със скъпоценни камъни триъгълник. Не ми беше необходимо да чакам пристигането на съседите и съучениците на Силести, за да бъда сигурен, че тази картина ще придобие най-голяма популярност сред богатата ми колекция.
— Господи, Сърк! — възкликнах аз. — Прилича ми на един милион долара в брой!
— И наистина е такава — рече тя. После осветлението угасна.
37
Запрепъвахме се обратно към къщата. Тя хвана ръката ми и каза, че в крайна сметка все пак съм я завел на танци.
— Кога? — попитах.
— Дори в момента танцуваме — отвърна Сърк.
— Аха!
Тя каза отново, че не може да си представи как съм успял да създам тази огромна и прекрасна картина с толкова значима тема.
— Аз също не мога да си го представя — рекох, — Може би не съм я създал аз, може би всичко е дело на картофените червеи.
Та каза, че веднъж влязла в стаята на Силести, погледнала книгите на Поли Медисън там и също не повярвала, че сама ги е написала.
— Може би си плагиат — рекох.
— Точно така се чувствам понякога — отвърна тя. Когато се добрахме до къщата и двамата изпитвахме чувството, че току-що сме се откъснали от обятията си, макар на практика никога да не бяхме се любили. Дали ще прозвучи прекалено самохвално, ако кажа, че никога не бях я виждал толкова премаляла!
Тя предаде своето толкова често неуморимо и пъргаво тяло на спокойствието, което предлагаше мекия фотьойл в библиотеката. Там присъстваше, като призрак разбира се, и Мерили Кемп. На масичката за кафе между госпожа Бърман и мен стоеше купчината стегнати с ластик писма, които тя беше писала на едно
