Госпожа Бърман ми разказа една легенда за циганите, която чувах за пръв път.
— Откраднали пироните от римските войници, които се готвели да приковат Исус на кръста — рече тя. — Когато войниците ги потърсили, пироните били потънали вдън земя. Наложило се Исус и тълпата да чакат, докато [се намерят нови пирони. След този инцидент Всемогъщият разрешил официално на циганите да задигат всичко, което могат. — Посочи с пръст подутото тяло на циганската царица и добави: — Тя е вярвала на тази легенда. Всички цигани вярват в нея. — Толкова по-зле за нея — рекох. — А може би не е имало никакво значение дали й вярва или не, тъй като се е добрала до Долината на Щастието полумъртва от глад и съвсем сама. После продължих:
— Опитала се да открадне пиле от една селска къща, но селянинът я видял през прозореца на спалнята си и я гръмнал с малокалибрената пушка, която криел под дюшека си. Тя побягнала и той решил, че не е улучил. Но на практика не било така — преди да легне и да умре, циганката получила една малка дупка в корема си. Три дни по-късно се появихме и ние.
— Но къде са й поданиците, след като наистина е била циганска царица? — попита Сърк.
Обясних, че в зенита на своята власт циганката е била царица на около четирийсет души, включително пеленачетата. Макар да се е разкъсвала от благородни спорове относно произхода и расовата принадлежност на тази сган, Европа е била напълно единодушна по въпроса, че крадливите ясновидци с особена слабост към чужди деца са врагове на човешкия род. И са били преследвани като такива. Царицата и нейния табун зарязали шарените каруци и самобитното си облекло, зарязали всичко, което свидетелствало за циганския им произход. Денем се криели по горите, а нощем тръгвали да търсят храна.
Една нощ, докато царицата излязла сама да търси храна, четиринайсетгодишно циганче от нейния табун било заловено да краде шунка от словашки минометен взвод, който бил напуснал германската армия и се придвижвал към родните си места, съвсем близо до Долината на Щастието. Войниците накарали хлапето да ги заведе до циганския бивак и избили всички, които се намирали там. И когато царицата се върнала, тя вече не разполагала с поданици.
Такава беше историята, която съчиних специално за Сърк Бърман.
А тя пък предложи липсващата брънка от веригата:
— Значи циганката е тръгнала да се лута из Долината на Щастието с надеждата да открие други цигани.
— Точно така! — кимнах. — Но по онова време в Европа вече почти нямало цигани. Всички били изпратени в газовите камери, недоволни нямало. Та кой обича крадците?
Тя се вгледа отблизо в мъртвата жена, после се отдръпна с отвращение.
— Уф! — изпъшка тя. — Какво е това, дето се подава от устата й? Кръв и червеи?!
— Рубини и брилянти — поклатих глава аз. — Тя вони така ужасно и изглежда толкова отвратително, че никой не се е приближил достатъчно, за да ги забележи.
— И кой ще го стори пръв от цялата тази тълпа? — попита тя.
— Ето този — отвърнах и посочих бившия надзирател в концлагер, облечен в дрипите на плашилото.
36
— Колко войници, колко униформи! — изрази възхищението си тя.
Униформите, или по-скоро това, което беше останало от тях, направих максимално автентични. По този начин исках да изразя почитта си към своя учител, Дан Грегъри.
— Бащите толкова се гордеят, когато видят за пръв път синовете си в униформа — каза тя.
— Зная, че е така от Големия Джон Карпински — рекох. Това, разбира се, е моят съсед от север. Синът му — Малкия Джон, едва креташе в училище, на всичкото отгоре полицията го пипна да продава наркотици. Тогава Виетнамската война още не беше свършила и Малкия Джон побърза да се запише в армията. Когато се прибра за пръв път у дома с униформа, Големия Джон беше на седмото небе. Струваше му се, че Малкия Джон най-сетне е влязъл в пътя и от него ще стане човек.
Но после Малкия Джон се върна у дома затворен в найлонов чувал.
Между другото, Големия Джон и съпругата му Дорийн са решили да разделят фермата си на шестакрови парцели, въпреки че в нея са живели три поколения на фамилията Карпински. Пишеше го във вчерашния вестник. Парцелите ще се лапнат като топъл хляб, тъй като голяма част от прозорците на къщите, които ще се издигнат върху тях и които ще гледат към моето имение, ще разполагат и с чудесна гледка към океана.
Големия Джон и Дорийн ще станат милионери и ще се преместят в голяма къща във Флорида, където няма зима. Но едновременно с това ще изгубят късчето свещена земя в подножието на своя връх Арарат. Все пак това ще стане без да изпитат на гърба си най-голямото нещастие — клането.
— А твоят баща беше ли горд, когато те видя във военна униформа? — попита Сърк.
— Не доживя този момент — отвърнах аз. — И по-добре. Ако ме беше видял в униформа, положително би запратил по мен я шило, я обувка!
— Защо?
— Не забравяй, че само родителите на съвсем млади войници са се радвали на униформите и са си въобразявали, че синовете им ще станат хора като трепят наред. Ако баща ми ме беше видял в подобни одежди, той щеше да се озъби като бясно куче и да изръмжи: „Свиня! Говедо! Убиец! Махай се от очите ми!“
— Какво ще стане с тази картина според теб? — попита тя.
— Много е голяма за боклука — рекох. — Може би ще намери място в един частен музей, който се намира в Лъбок, Тексас. Там са събрани голяма част от творбите на Дан Грегъри. А може и да се разгърне зад най-дългия бар в света, който вероятно пак е там — в Тексас. Но клиентите постоянно ще се катерят по бара, за да я разгледат по-отблизо. А това означава да трошат чаши и да газят безплатните ордьоври.
После добавих, че по всяка вероятност синовете ми Тери и Анри ще решат съдбата на „Сега е ред на жените“.
— На тях я оставяш, така ли? — попита тя. Знаеше отлично колко много ме мразят момчетата и как са направили законни постъпки да приемат фамилията на Рой — вторият съпруг на Доръти и техният истински баща.
— Мислиш, че това ще бъде една шега, така ли? Мислиш, че тази творба няма никаква стойност! — Сърк, здравата разпалена, ми хвърли един искрящ поглед и добави: — Но аз ще ти кажа друго — тази картина е страхотно важна по свой особен начин!
— Според мен е страхотно важна по начина, по който е важно и едно челно сблъскване — рекох. — Колизията не подлежи на съмнение, съвсем ясно е, че нещо се е случило, дявол да го вземе!
— Оставиш ли я на тези неблагодарници, положително ще ги направиш мултимилионери!
— И без нея ще бъдат такива — успокоих я аз. — Завещал съм им всичко, което притежавам, включително твоите момиченца с люлките и масата за билярд. Ако не си ги поискаш обратно, разбира се. След смъртта ми ще получат всичко това само като изпълнят едно малко условие.
— И какво е то?
— Да направят съответните юридически постъпки и отново да вземат фамилното име Карабекян. Което да носят и внуците ми.
— Толкова ли държиш на това?
