— Трябва да иде — рече тя глухо.
Тина се обърна бързо към майка си.
— Не намираш ли — запита тя кротко, — че понякога сме твърде строги към Грета? Какво да се прави, тя не може да стане такава, каквато я искаме ние.
— За това е виновно само безделието. Като започне да работи, тия глупави мисли ще изветреят. Ето защо не се колебах дълго и я наредих у Вартеманови. Ще видим, кой управлява тук, Грета ли, или аз.
— Аз също не виждам нищо хубаво, майко, ако Грета постъпи у Вартеманови, ала наистина какво друго би могла да започне? Тя е учила малко и е права, като казва, че аз всякога съм била предпочитана. За нея никога нямаше средства за учене, докато за мене ти даваше и последната стотинка. Понякога ме е срам от Грета.
Ярка руменина заля строгото лице на вдовицата и погледът й се пренесе през единствения прозорец навън към старото гробище, сякаш гонеше далечините.
— Ти не можеш да разбереш това, Тина. За две не стигаше, но поне едната трябваше да се изучи добре. Това дължах сама на себе си. Пък и няма да мине още дълго време и ти ще застанеш на собствените си нозе. Не съм ли права?
Тина улови червената, груба ръка на майка си и притисна устните си към нея.
— Зная, майко, как е всичко, ала понякога ми се струва, че не съм твое дете…
Лицето на вдовицата стана изведнъж бледо, но тутакси след това в очите й бликнаха едри сълзи и тя изхлипа, притискайки силно очите си със сухите ръце.
— Това е наградата, за всички грижи и мъки! Не се ли грижих ден и нощ за тебе, а ти ми говориш, че не си мое дете. Това ли заслужих?
Тина гледаше смаяно изблика на скръб у майката, който й беше непонятен и повече я отчуждаваше, отколкото плашеше.
— Но, моля те, майко — рече тя нежно, — не го схващай така!
Госпожа Рамлер скоро се съвзе; тя приглади смутено сивата си басмена престилка и каза с обърнато встрани лице:
— Вярно, човек не бива да се наскърбява от такова нещо.
— Виж, това се дължи може би на многото приказки, които толкова обичам да чета. В тях винаги се говори за някое бедно момиче, което после се оказва принцеса, и често, когато седя сама в здрача и всички камбани на черквата започнат да звънят, аз си мечтая за разни хубави, глупави неща, за каквито се пише в книгите, и всеки път си мисля, че ако не съм твое дете, бих била някоя госпожица от благородно семейство.
— А защо не и принцеса? — отвърна със суров глас майката. — На, виждаш ли, докъде довежда постоянното четене на книги! Само ти размътват главата. Но сега побързай да сложиш масата за вечеря и виж Грета да не направи някоя глупост…
— Да, майко — рече момичето, взе една синя кухненска престилка от закачалката и тръгна към вратата. — Не ми се сърдиш, нали?
— Не, не, побързай сега!
Вратата се затвори. Майката въздъхна дълбоко, вдигна ръце и се притисна до рамката на прозореца, който откриваше широка гледка. Като меч я бяха пронизали думите на Тина. Не била нейно дете! Напразни бяха всички грижи, тревоги и жертви. Това ли е отплатата? Толкова рано ли ще бъде съдена тя?
Тя притисна уморено глава до стъклото. В същия миг навън се разнесе тържественият звън на черковната камбана. Майката скръсти ръце. В очите й се появи кротък блясък, една твърда, съзнателна гънка се очерта около устата й. „Пак бих постъпила така!“ — помисли тя и се наведе да събере закърпените чорапи, които бяха изпадали от престилката и се бяха пръснали по йода.
Пред Шьонхаузерските порти се издигаше една голяма и хубава къща, окръжена от просторен парк. Навред от горните стаи на тоя господарски дом очите се радваха на далечните свежи ниви и ливади, които се разстилаха зад последните дървета на парка.
Пролетта беше настъпила. Шумакът на върбите сребрееше вече и в тревата цъфтяха първите плахи теменужки.
Широките стъклени врати на залените от ослепителна светлина зали, които водеха към терасите, бяха широко отворени. Свежият пролетен въздух нахлуваше буйно в стаите, които наподобяваха пролетни градини — толкова много цветя имаше в тях. Бялата столова се беше превърнала в искрящо море от полски цветя и мирти, а трапезата красяха неизброимите благоуханни бели рози и светлозелени клонки.
Сякаш целият дом на богатия земевладелец Хинцдорф плуваше в пролет, въздух и радост. Домакинът стоеше щастливо усмихнат сред гостите и приемаше, които му се поднасяха по случай днешната сватба на единствената му дъщеря.
Търговският съветник Хинцдорф беше малък, дебел господин с умни черни очи и ниско подстригана посивяла брада, която правеше червенобузестото, усмихнато лице още по-пълно. Ала при внимателно вглеждане можеше да се види, че зад тая външна усмивка се криеше една необикновена енергия и че търговският съветник, който беше вече на около шестдесет и пет години, можеше да покаже и друго лице, не само това, обикновеното, замръзнало в задължителна любезност.
От прост селянин, който притежаваше в околността на Шьонхаузер едно незначително стопанство, наследено от бащата, той се беше издигнал до един от най-богатите земевладелци и индустриалци в Берлин. Негова собственост бяха голям брой имения, тухларници и пивоварници, богатството му растеше от ден на ден и го правеше подобен на малък крал. Господин търговският съветник наистина често се чувстваше такъв, но ако само неговата „кралица“ беше малко по-друга. Вярната съпруга за голямо негово огорчение нямаше нищо кралско в себе си и затрудняваше неизказано неговото и на децата — търговският съветник имаше и един син — положение в обществото, към което той с пламенно честолюбие се стремеше.
Госпожа Шарлоте Хинцдорф беше на младини едно хубаво момиче, работлива и похватна. Тя бе работила ден и нощ като обикновена ратайкиня в малкото имение на Хинцдорф и бе допринесла много за полагане основите на благосъстоянието. Ала умът й не бе нараствал успоредно с богатството, тя си бе останала простата жена от народа, и въпреки големите усилия на търговския съветник не бе се отдало да запълни празнините в образованието и обществената стойност на преданата съпруга.
Госпожа Шарлоте се задоволяваше с малкото, което знаеше и се ужасяваше от всички модерни неща, и от благолепните обноски на своя мъж и на децата си. Тя вземаше участие, където се налагаше, инак обаче все още държеше енергично скиптъра в кухнята и зимника, както едно време в малкото бедно стопанство, и често работеше ден и нощ, сякаш трябваше да изкарва с пот на челото хляба си.
Госпожа Шарлоте Хинцдорф, облечена в корава коприна, отрупана със скъпи брилянти, стоеше с усмихнато лице до своя мъж, чиято бяла жилетка беше украсена със светли брилянтни копчета, и слушаше търпеливо бърборенето на гостите, които й говореха всевъзможни приятни неща за прелестната невяста и знатния зет. Да, знатен и хубав беше нейният зет, граф Бартенщайн, ала госпожа Шарлоте не му се радваше много. Тя не можеше да се освободи от неприятното чувство, че той гледа с безкрайна насмешка и дълбоко презрение всички тях, дори и Андреа, която въпреки всичко, беше толкова хубава и тъй страшно умна.
Съпругата на търговския съветник въздъхна дълбоко в твърдата копринена рокля, която стягаше силно нейната едра, възпълна снага. Върху широкото, добродушно лице с малки, сини очи внезапно се разля пламенната червенина на страха и гласът на госпожа Шарлоте пресипна съвсем, макар тя да се мъчеше да овладее безпокойството си и да не откаже полагащото се на гостите приветливо внимание.
Нещо от светия венчален обред се отразяваше още върху лицето на младата невяста, когато тя, под ръка със своя съпруг, влезе в осветената от безбройни свещи трапезария, след като бяха приели всеобщите поздравления.
— Щастлива ли си? — пошепна й почти нежно младоженецът, когато седна до нея.
Тя го погледна усмихнато в очите и той стисна любовно ръката й. Едно силно чувство на щастие, гореща благодарност към русата, красива жена до него се надигна внезапно в гърдите му. Сега всички негови мечти и надежди се бяха сбъднали. Той се беше избавил от тежките, потискащи житейски грижи. Тъстът беше покрил всички негови задължения по един великодушен и тактичен начин — графът трябваше да признае
