Гласът на света

Тръпки минаха по старото лице и загрубялата от труд ръка на майката се докосна като благослов до склонената пред нея руса глава.

— Мамо, прости ми! — ридаеше Грета. — Не искам нищо друго от тебе, освен едно кътче, в което да мога да умра! Майко, имай милост! Връщам се страшно виновна при тебе, за която нехаех и забравих, чиято любов стъпках с крака! Зная, не съм достойна за твоята любов, но нямам вече нищо, нищо на света, освен тебе… Прибери ме при себе си…

— Както Господ Бог прощава на покаялия се грешник, така и аз съм ти простила отдавна — рече със задавен глас майката. — Майчиното сърце, дете мое, забравя огорченията и прощава винаги.

Още по-силно ридание разтърси отслабналата снага на Грета и тя рухна в краката на старата жена. С помощта на Тина положиха болната на леглото и изпратиха веднага един ездач във Фридрихсхаген да доведе лекаря.

Грета лежеше мълчаливо в широкото легло на майка Рамлер. Тя не говореше нищо, ала върху устните й трептеше блажена усмивка. Тя се усмихваше и на Тина, когато я виждаше до леглото си, ала нито една дума не се отронваше от устните й.

Когато лекарят влезе и прегледа болната, той само сви рамене и рече:

— Силите й са напълно изтощени. Тревоги, лишения и страдания са съсипали крехкото й тяло. Възможно е да се съвземе отново, но по-вероятно е скоро да угасне.

И майка Рамлер и Тина седяха денем и нощем край леглото на Грета. И най-сетне тя започна да говори и да им разказва за своя живот, за неспирната гонитба на удоволствия, за танца, който скоро я довел до бодежите в гърдите и за мъжа, с когото тръгнала по широкия свят; за него трябвало да играе без почивка, защото той имал нужда от парите й, които пропивал с чужди жени. А после, когато останала вече без сили, когато всеки път при танцуване кръв напълвала устата й, тогава той я отблъснал от себе си студено, безжалостно… Тя продала последните си накити и дрехи, за да събере нари за пътуването и да умре до сърцето на майка си.

Тина я утешаваше кротко, а майка Рамлер седеше в мълчалива скръб и кършеше ръце от отчаяние, че не може да помогне на Грета, че милото дете ще умре, ще умре, както някога мъжът, нейният несретен мъж, който й бе причинил същата тази болка.

Тази приказка чудна кой знай?
Трябва всеки през май
да танцува безкрай…

Шепнеха бледите устни на злочестото момиче.

— Тина, помниш ли тази песен? Помниш ли как ме предупреждаваше да се пазя? Кажи, как беше по- нататък песента? Аз често я четох след ония дни, когато още не я разбирах, твърде често, ала вече беше късно…

Танцът се свърши
и в мрак ето пред теб пропастта!
Гледай, на къщния праг
дебне безмълвна смъртта…

— Успокой се, мила, не се вълнувай! — молеше я Тина. — Виж, мама и аз полагаме толкова грижи, ти отново ще оздравееш, ще останеш тук, при нас, и ние никога няма вече да те пуснем вън, в пустия, безсърдечен свят, който покоси твоите младини.

Грета се изсмя пронизително.

Бавно те води смъртта
сега в пустота…

— Чуваш ли, как бучи, Тина? Това е пролетният вятър. Чуваш ли го, майко? Не, това е бурята, нищетата… Тя блъска вратата, иска да вземе живота ми… Мамо, тя иде, иде смъртта! Колко студена и сурова е… Не, тя е съвсем кротка… Виждаш ли я, майко, колко приветлива е?… Как весело се усмихват кухите й очи! С каква прошка се навежда над мене… Искам да спя, майко, да спя…

Майка Рамлер положи напуканата си ръка върху златните коси на умиращата и пошепна с утеха:

— Заспи, дете, затвори очите си. Довери се на Бога и заспи. Майка ти ще бди над тебе.

И тя остана будна цялата нощ, прегърнала нежно детето си, докато от бледите устни се отрони последната въздишка. Тогава тя стана и с кротка ръка притвори тъмните клепки на мъртвата.

Тина стоеше на колене предсмъртния одър на Грета, и горещи сълзи обливаха страните й, като гледаше нейното кротко прояснено, бледожълто лице. Леки тръпки разтърсиха тялото й, през душата й мина:

Всяка песен ще бъде изпята,
и ще зъзне самотно сърцето,
от любов несъгрято…

Майка Рамлер отиде до прозореца и загледа кървавочервеното небе на изток. Разсъмваше и слънцето скоро щеше да изгрее. Нито една сълза не овлажни очите й. Тя стоеше права и неподвижна в лъчезарната утринна светлина, която вече струеше в смълчаната стая.

Тя знаеше, че и за нейното клето, заблудено дете там горе ще се намери едно тихо кътче, че и над нея Всевишният ще простре в любов и прошка десницата си…

,

Информация за текста

© Ани Воте

© 1992 Димитър Стоевски, превод от английски

Anny Wothe

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010

Редакция: maskara, 2010

Издание:

Ани Воте. Гласът на света

Редактор: Румени Кюлиева

Коректор: Надежда Димитрова

Оформление на корицата: Аглика Чонева-Стоилова

ИК „Румена“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15818]