— Достатъчно ли се пържихте в мъченията на бдението?
— О, да! Да! — искрено си признаха шестимата бъдещи кръщелници.
— Добре, сега ще ви заведем най-тържествено там, където ви чака кръщението. Готови ли сте да приемете това последно изпитание?
— Да!… Да!… — завикаха те в хор.
Магьосникът превъртя ключа в ключалката, блъсна вратата.
Шестимата нещастници, които бяха прекарали нощта и предиобеда в бившето спално помещение, бяха по нощници, с въжетата на врата, покрити със сажди, смола, пера, рошави, грозни — да те дострашее чак — и мигаха срещу светлината. Сред оглушителната врява кортежът се събра и се отправи към подножието на ешафода.
През това време от другата страна на палубата излизаше групата на официалните лица начело с Нептун, който държеше своя тризъбец. Фантастична къдрава брада от талаш и стърготини се спущаше чак до коленете му. Водорасли и морска трева, извадена от нечий тюфлек, служеха за коси. „Ветровете“ го следваха. Бузите им бяха намазани с червено, зелено или синьо — според името на табелката, провесена на гърдите или на гърбовете им.
Докато Нептун най-тържествено настаняваше своите придворни, появиха се трима капитани. Тусен, разбира се, Нестор и прочутият Капитан Нор (не друг, а самият Трегастел), който беше целият в злато и галони, дори и около крачолите.
Нептун важно поздрави тримата капитани, след туй седна, докато те заемаха местата си. Въпреки бъркотията се видя, че едно от креслата на пътеката между естрадата и ешафода беше празно.
В същия момент кортежът от шестимата другари по участ вече стигаше в подножието на гротмачтата.
— Струва ми се — каза тогава Капитан Нор, — че снощи вие натоварихте моя добър приятел, който се именува Трегастел, с една мисия…
— Да… Да… — развика се тълпата.
— С тази мисия се заех аз — Трегастел ме замести за няколко часа, докато бях сред вас, при маневрата с въздушните течения, — та заех се, рекох, да я изпълня, аз. Помолих госпожица Господар да присъствува на нашия празник. А, ето я!…
С един скок той се озова на палубата, спусна се да посрещне Сидони, която важно-важно се появи в подножието на бизаимачтата придружена от своя предан Азор. Тя бе извадила от багажа си без помощта на Фирмен, на бедния Фирмен, изчезнал за нещастие, своята най-ослепителна рокля, с най-многото дантели.
— Оттук… Оттук… госпожице… — чуруликаше Трегастел Капитан Нор, чупейки кръст в раболепни поклони.
Той й подаде галантно ръка, помогна й да се качи по стълбата, заведе я до отделно сложеното и още незаето кресло.
— Ето… — продължаваше той — тук… ще се чувствувате чудесно, ще можете да гледате целия празник… или дз участвувате в него, госпойце…
Бе донесъл една възглавница и любезно я занаглася на седалката; той се занимаваше с нейното настаняване и цялата му физиономия излъчваше благосклонност и участие.
Сидони постави Азор на коленете си, хвърляйки презрителен поглед към Тусен, който отиваше при Трегастел, готвеше се да се забавлява като господарка на това представление, чието великолепие морякът бе превъзнасял до господа, за да я накара да дойде.
— Стражи! — прогърмя Нептун през един украсен с водорасли рупор. — Да се качат първите господа!
Това беше Кендиси, наречен Моко. Той съвсем не се бе примирил със съдбата си и се защищаваше яката, ала не можеше да се изплъзне, и по-скоро носен, отколкото воден по стълбата, той се появи на ешафода.
Уплашен, Моко се въртеше, търсеше къде да се хване и тъй като нямаше нищо подходящо, взе едно смело решение: с риск да си счупи врата той се бухна напред.
Докато още беше във въздуха, оставеното върху палубата платно се изопна внезапно, теглено от силни ръце, и юнгата меко се приземи в средата. В този момент, „по метода на покривката“, опъвайки силно платното, мъжагите, които държаха краищата му, при команда „Хо-о-оп!“ изпратиха нещастния Кендиси към небето. Едва бе стигнал долната рея, когато двата крана се отприщиха, задействувани от ловки ръце: кръстосвайки се над платното, двете струи следваха неотстъпно „пациента“. Той политаше нагоре, падаше, отново политаше — щедро намокрен, вече покръстен както трябва.
Всичко това беше тъй смешно, че Сидони не можа да се сдържи да не изръкопляска от възторг. Затова тя изостави за миг Азор, който рипна и се озова на подвижния под. Оттам, с един забележителен за тези лапички скок, той се намери на ешафода и с бързина, на която го смятаха неспособен, се спусна по стълбата.
— Кучето ми! — викаше Сидони. — Хванете го!
Азор се пъхна в междупалубието. Там, без да се колебае, той изчезна в нещо като килер, но достатъчно бързо, за да не може да го види Картаю, който вече идеше зад него.
Там, зад разни стари метли, имаше една стълба, която се спускаше към вътрешността на кораба. Все тъй следвано от едноръкия, кучето се губеше между струпаните бали. В края на трюма се виждаше врата, но с малък отвор за котките в долната й част. Малкият гъвкав териер се пропъхна през него.
Разнесоха се радостни джафкания и изведнъж Картаю чу силен глас, който казваше:
— Хайде, миличкото ми!… тук!… тук!… долу лапите!…
С един удар на рамото той разклати прогнилата врата, която поддаде. На лицето му се изписа учудване: един разпарцален човек — рошав, брадясал, раздърпан — галеше кучето и плачеше.
— Фи… Фи… Фирмен! Какво пра… пра… пра… правиш тук?
Макар че съвсем не беше трудно да се разбере какво правеше там Фирмен — трябваше само да се види как се е настанил! Мястото, където се намираше, беше тясно пространство в средата на кораба, сигурно скривалище тъкмо в най-широката част на „Габиан“, където най-малко отвсякъде другаде на кораба се чувствуваше клатенето.
Как се бе озовал там? Много просто. Вълната, от която всички мислеха, че е отнесен, го бе чисто и просто шибнала по палубата, но той не бе прехвърлил перилата. Не. Капакът на един люк се бе изместил от вълната. Той бе паднал на дъното и бе загубил съзнание. Машинално поставен на мястото от първия минал моряк, люкът се бе затворил над него. Беше останал там четирийсет и осем часа, изтощен от морската болест, самото положение на тялото му бе укротило повръщанията — най на края той се бе почувствувал тъй добре, както от тръгването си от Хавър насам не се бе чувствувал.
— Какво пра… пра… виш тук? — повтаряше Картаю.
— Е — отвърна Фирмен, — нали виждате!
— Господи — възкликна Картаю, грабвайки го за рамото, — тогава ти ни накара да ми… мислим, че си и… и… изчезнал, а през пялото това време си бил скри… скрит тук!
— Да… да… — призна Фирмен, — но моля ви, господин Картаю…
— Няма никакъв господин Кар… Кар… Картаю. Хайде, марш! Тръгвай напред, идващ тъкмо навреме. Не, само като си помисля, че без малко щеше да се и-и-измъкнеш от кръ… кръ… кръщавката!
Със здравата си ръка той вдигна за яката, по-скоро понесе нещастния Фирмен към палубата.
Появата на двамата мъже, единият бутащ другия напред, заобиколени от тези, които бяха тръгнали да търсят кучето, произведе невероятен ефект. Без колебание Картаю насочи към ешафода намерения слуга.
Когато вече стъпи на платформата, когато видя пред себе си всички тия луди, облечени като диваци, когато най на края забеляза и изправената Сидони — жив образ на гнева, клетият човечец падна на колене.
— Простете! Простете ми, госпожице! — проплака, кършейки за милост ръце към младото момиче.
Но гръмливият глас на Картаю превъзмогна бъркотията. Той блъсна Фирмен към трамплина и когато слугата вече стъпи, там, той го спря с едно тъй повелително „Стой!“, че Фирмен се закова на място.
