Пол Виалар
Носът на бурите
Когато се събужда в онази сутрин, Силвестър усеща някакво движение. В един момент, още сънен, сторва му се, че нещо силно го люлее. Тези плавни движения на морето никога не са го смущавали — тъкмо напротив, той изпитва дълбока радост от усещането, че докато спи, този кораб е жив, сърцето му пулсира.
Силвестър се надига, без да шуми. Не е дежурен по кафето тази сутрин, но ще отиде да си го вземе все пак — макар да знае много добре, че Мазуп не го забравя и винаги му взема по някой сандвич или парче хляб с по една сардина отгоре или пък някоя бисквита.
Невероятно усещане е да излезеш сутрин на палубата, измита от вълните — изведнъж се озоваваш под всичкото това платно и между изопнатите ветрила зърваш късче небе — ту черно-почерняло, ту навалено от облачета, които се точат като пушек от комин. Трябва да се улавяш за перилата, за фалшборда, за да можеш да вървиш, а влезеш ли в кухнята, където мирише хубаво на запалени дърва, и там трябва да се хванеш за масата, за да не се катурнеш.
Биан вече свири, та дъх не му остава. Няма да е излишно, ако всички вземат участие в маневрата, докато преминем Носа на бурите — този нос Хорн, който дори няма да видим. Далече ли сме още?
— Не! — казва Фатом, докато нахлузва мушамата си и отпива от своя „сок“. — Но капитанът ще се държи далеко от Огнена земя.
— Е! — забелязва Силвестър. — Не й приляга много името на вашата Огнена земя — не е кой знае каква жега тъдява!
— Магелан я е нарекъл така.
— Кой е тоз Магелан?
— Един голям мореплавател, първият, който е направил околосветско плаване, който е доказал, че Земята е кръгла. Той е открил протока, дето носи неговото име, онзи, дето отделя Огнена земя от американския континент. Нощем той е виждал огньове по целия бряг, затова го е кръстил така. Да можеше само да я видиш тази земя! Даже и през пролетта там се издигат стръмни върхове, покрити със сняг, само лави-ни и камънаци, които падат гръмовно в морето, всички заливи са населени с морски лъвове и пингвини… Така е, защото не сме далеко от Южния полюс… Но ти дори няма да го забележиш.
Трудна задача бе да се заобиколи нос Хорн. Сякаш всички елементи се бяха обединили, за да попречат на „Габиан“ да премине от единия океан в другия. Дни наред в тежка и безмълвна борба.
Вече нямаше нито ляво, нито дясно на кораба, нито място за почивка, нито хамаци, нито койки. Имаше само „хора от палубата“ — мокри, замръзнали, с голи ръце и стиснати зъби.
Югозападната буря настъпваше неумолимо. Тусен сви докрай ветрилата, а корабът се управляваше добре и така. Какви искри изхвърчат само от удара на веригите по метала. И ето че се чува ужасен грохот. Шкотът на бизанмачтата се счупва, двеста квадратни метра платно плющят на вятъра с адски шум. Силвестър се хвърля напред — единствено куражът му подсказва: трябва да се направи нето.
За щастие Фатом го вижда, той знае, че ветрилото ще надвие момчето и че никой няма да може да го спаси. Той успява само да се хвърли върху му.
Вятърът задухва към северозапад. Бурята се усилва от минута на минута. Готвачът Мазуп, морякът, който носи въглища от трюма в парните котли, Диманш, всички протягат ръце — хората не са много и всеки знае, че собственият му живот зависи от всеки един и от всички заедно. Корабът е здрав, но се чува как пука и вие при всяко пропадане, пред всяка планина от вода, която го залива. Капитан дьо Жардеьо, Нестор, новаците — всички се вкопчиха за леерите, за кнехтовете, за руля. Барометърът показва 714.
— Толкова ниско? Нестор, добре ли видяхте?
— Няма грешка, капитане!
Трябва още да се намали, да се свали бизанмарселът. Всички ръце на борда се впрягат на работа, но вятърът е прекалено силен, невъзможно е да отделиш марсела.
Ден, нощ, пак ден, после пак нощ; не спира, сякаш край няма. Тусен бегло се пита как ли е Сидони, останала сама в кабината си, но не това го тревожи, знае, че тя няма да умре от глад… ако изобщо още може да сложи хапка в устата ся. Маневрата го поглъща отново целия и всичко се обърква в главата му, корабът, дъщерята на господин Годервил — той ще отведе в пристанището всичко, което му бяха поверили.
Внезапно се зазорява — Льо Биан сочи с пръст към левия борд. Какво показва той? Това, което той сочи, яростно размахал мократа си ръка във въздуха, Тусен е видял едновременно с него. Появява се и изчезва, там, в падината, сред чудовищните вълни. Отломка от кораб? Кораб?
— Не може да е кораб — няма мачти.
Напротив! Напротив! Точно това е!… Забелязва се изведнъж наопаки и бушпритът му се вдига. Бурята с отнесла всички мачти, корабът се върти като тапа, заставайки ту с кърма, ту с борд към вълната, висока трийсетина метра; хора тичат по палубата.
Би трябвало Тусен да събере „главните“ на борда, преди да заповяда да помогнат или да изоставят бедствуващия кораб. Ужасна опасност ги грози, ако се опитат да окажат помощ. Тусен знае какво може да значи гибелта на неговия „Габиан“. Но той не се колебае, той не се съветва с никого, само ги поглежда: той знае много добре, че всички са съгласни. Екипажът на загубилия управление кораб вече е осъден на смърт. Законите на морето повеляват да му се помогне въпреки огромния риск.
Тусен стиска руля, който току-що е поел от ръцете на Жардеьо, за да се доближи още повече.
Морето престава да залива палубата на другия кораб, катастрофата се открива в цялата й пълнота. Дълги чамови трески, въжета, усукани като камшик, отломки, които се удрят една в друга, заплашвайки да наранят, да убият нещастните човешки същества, които при всеки удар на вълните се улавят все още за това разнебитено корито.
Как да им помогнат? И дума не може да става да се доближат повече до кораба, чието име, между две вълни, се четеше на носа. Той е английски и се нарича „Софт Уинг“ (меко крило). Нещастно крило, като наранен див гълъб, комуто не остава много време да живее. Навремени той изчезва под някоя висока вълна, после, когато отново се появява, застава на кърмата си, накланя се и повече не се изправя. Човек се пита да-ли не е дошла последната минута и дали той няма да се потопи, да потъне, да изчезне завинаги на дъното.
„Габиан“ плава с много малко ветрила. Намалява ги съвсем, а заедно с това и скоростта си. Не може да става и дума да спуснат лодка, щеше да се разбие в кораба още преди да се е отделил от балките. Тогава какво?
Има само едно решение — трябва да се използва оръдието-котвоносител.
Всички са включени в маневрата. Ръцете не достигат. Тусен сам насочва оръдието. Командите следват една след друга:
— Към вятъра, към вятъра!
Хората увисват на шкотата, за да насочат рейте.
Стрелата на оръдието пада далеч от „Софт Уинг“ и моряците дърпат въжето, за да го върнат на борда. Трябва да се действува бързо, защото „Габиан“ се обръща кръгом, тласкан от попътен вятър, сякаш бурята го носеше. Ще трябва да направят още един завой, да застанат с лице към вятъра.
За седми път започват маневрата. Мъжете са капнали.
Още веднъж! Този път — готово! Въжето достига загиващия кораб. Двайсет ръце се протягат към него. Ала морето е по-силно, опъва въжето между двата кораба, то се скъсва като струна и двата му края падат във водата.
Обръщат се отново срещу вятъра. Мускулите вече не държат. Силвестър прави последно усилие, за да подаде шкота и пада почти в безсъзнание. Две ръце поемат шкота вместо него, теглят колкото могат. Това трябва да е някой новак, такъв един дребничък под мушамата, която го покрива. Тусен забелязва, че нечии други слаби ръце заместват ръцете на Силвестър.
— Дай, малкият — казва той, хващайки въжето, — ще ти помогна.
„Малкият“ обръща глава към него. Тусен го бе гледал вече в продължение на два часа и му бе приятно
