европейския и другите населени придатъци на Търново забръмча глъчта и песните на разпуснатите дружини, ознаменуващи с веселие своята най-голяма и върховна победа. Отвсякъде бликаше възбудата на самочувствието и радостта. Бързи пратеници на Лаконас бяха догонили дружините пред самите врати на града с новината, че и той, леко отхвърлил византийските отреди от Родопа, се готвеше за връщане с цялата си войска по пресните дири на Бърдоква към Търново. Но Бърдоква очакваше още изненади оттам и затова отговори на Лаконас да не бърза.
Деморализираното и бито опълчение на болярите Тертер и Смил, куманските наемници на Тих и войниците по професия бързо се нареждаха и приютяваха под бунтовното знаме на новите господари на българската земя.
А за Бърдоква действителността на събитията и животът му започваха да текат вече като причудлив сън. Той усещаше, че губи връзката с преживените дни на миналото, препълнени с напрежение, и трудностите на борбата, със съмненията и надеждите, в които беше изчерпал сякаш всичката мощ на своя дух. И ето че сега изведнъж той като че заспиваше, подмамен от умората и щастливите съновидения, с които го посрещаше в Търново вярната му съдба. Не можеше да бъде и другояче, когато един овчар ставаше цар. Ако някога старецът Вукол, развълнуван от суеверието си и чудноватия сън на своя син, го беше отвел в скита на отца Данила, за да узнае какво му приготвяше орисницата, какво оставаше сега за сина, когато този сън оживяваше, ставаше истина! Ласките на съдбата смущават човешкото сърце също както и ударите. Целият къс път на Бърдоква из Търново, народната почит и радост и късните зимни цветя, който поръсваха гърдите и пътя му; скърцането на тежките вериги, които спуснаха пред него подвижния мост за Царевец; тремовете на палата, където, изправена във всичката си богинска хубост, го причака най- прекрасната вдовица на света като свой завоевател и господар — всичко това го заставяше да пребледнее от вълнение за пръв път след толкова битки и опасности в своя бурен живот. Цялото Търново разбра, че суровият и необуздан победител влезна в палата утихнал и победен. Богатите и царедворските хълмове отдъхнаха, поуспокоени от нещо. Вместо нова буря над града се разля тишина.
Едва когато остана сам в работната стая на самодържците в палата, Бърдоква като че се пробуди и дойде на себе си. Притиснат от тежкия и внушителен разкош на обстановката, първото нещо, което срещна вниманието му там, бяха застиналите погледи на неколцина мъртви царе, оживели в багрите на фреските по стените на малката зала. Той любопитно ги изреди и грижливо потърси нещо между тия студени образи на миналото и величието. Макар и мъртво, това величие продължаваше още да блещука в безсмъртните бои и линии на венецианския художник, който ги беше пресъздал като скъп гост и любимец на Константин Тих. Бърдоква ги отмина бавно с погледа си. Той се обърна и неволно спря пред голямото, почти колкото неговия ръст, масивно ониксово огледало и трепна. Никога досега той не беше виждал своя двойник с такава поразителна живост и подробности. Досега той се познаваше само от мътните отражения на тихата речна или дъждовна вода на локвите, наведен над тях, за да се напие, без да беше предполагал, че има такива чудеса по света, пред които човек вижда не само себе си, но сякаш и цялата си душа. Бърдоква се изгледа със съсредоточено любопитство. Той се проучваше. Млад, мъжествен и мургав, върху него стоеше още наслоеният прах на похода. Овехтялата му стара Ивайлова шапка, мръсна и съдрана от времето и боевете, кожената му дреха, калните мешинени ботуши и цялата му външност на оръфан войник съвсем се губеше в резкия контраст не само с царствената обстановка, сред която се беше изправил, но и със самия него. Редом до своя двойник в огледалото той видя през рамото си студения и намръщен образ на гръкоубиеца Калоян от насрещната фреска. С тежък боен шлем, метална ризница, изпъстрена със скъпи цветни камъни, плътни панталони походни ботуши, той беше изтеглил живо от ножницата си своя меч, като че ли ей сега щеше да заповяда нов страхотен поход към Варна, Солун или Ниш. Царят също гледаше най-новия гост на палата. Бърдоква повдигна леко вежди от това съпоставяне между живите и мъртвите, почеса се по тила замислено и обърна глава. Някой предпазливо и тихо се подкашля край него. Без да усети кога и как е влязъа в стаята, той видя срещу себе си, свита в раболепен поклон, изящната фигура на дворцовия протокелиот.
— Какво искаш? — запита Бърдоква, развеселен донякъде от гъвкавостта на този непознат човек, който се чупеше пред него като пред икона.
Протокелиотът се усмихна също, боязливо и угодно.
— Ще позволи ли високославният… войвода да го попитам дали не желае да смени походното си облекло?
Бърдоква го изгледа малко подозрително, помълча и поправи мустака си.
— Ще позволи, ще позволи! — отвърна той, затруднен от нещо. — Само че слушай какво, байно… мене тия дрехи ми са всичките!…
— О, господарю! — се прегъна още веднъж протокелиотът, видимо поласкан от свойското обръщение на войводата. — Аз ще намеря всичко необходимо за милостивия господар… Само докато се той окъпе, моите шивачи ще приготвят всичко!…
— Не е лошо, не е лошо! — издума подгорецът, като хвърли крадлив поглед към стената на фреските. — Е, прави каквото знаеш! И без това не съм се преобличал, откак съм излязъл от дома… Ами ти кой си?
— Протокелиотът…
— А-ха!… Сигурно си грък тогава… Хм! Нищо! И аз имам един като тебе в дружината, Калистрат, слушал ли си за него?
Протокелиотът сви рамене:
— Не, господарю!
— Ще го видиш. Юначен човек. Струва повече от цяла Византия. Разбира отлично от монетните работи и много му се иска, още преди да дойдем тука, да стане държавен ковчежник, но… ще видим!…
— Твоя воля, господарю…
— Така… Значи ти си домакин тука?… Е, дай ми тогава да се преоблека с нещо, но без тия ваши платове. Струва ми се, че пречат на ръцете, пък и неприлично е. Не съм свикнал. Всички вие ми приличате на жени в тях… Хайде, води ме!
Бърдоква тръгна след него, навел глава. Тази вечер той приемаше с най-различни чувства неизбежната мъка от своето външно преображение. Съзнанието, че цялата тази игра е една дълбока необходимост за неговото дело и за съдбата на дружините, го успокояваше. Той не виждаше друг път. Тих си отиде, пометен от бурята, и неговото място върху Царевец чакаше своя заместник. Вдовици като Мария имаше Много, но никъде нямаше царство без цар. Бърдоква разбираше добре, че стотици бяха ръцете и надеждите, които се протягаха вече към остарелия скиптър на българската земя. Знайни и незнайни боляри и деспоти, чуждоземни князе и стари завоеватели не спяха от дълго време насам. Повечето от тях, вярваха, че в края на краищата бунтът не ще бъде нищо друго, освен едно разчистване пътя на техните стари и нови, открити или подмолни стремежи, отправени към престола. Ония, които бяха дебнали Тих, сега неминуемо щяха да заговорничат и срещу Бърдоква. Макар и изместена от своето старо русло, борбата щеше да продължи. Всяка чужда ръка, която би успяла да сграбчи царската власт, най-напред щеше да удуши него, дружините му и народната свобода. В онова време на безогледен политически разврат, цъфтящо сплетничество и съзаклятничество, на непрестанни домогвания до короната нямаше търновски войник, който да не знаеше какво би очаквало Бърдоква, ако той отстъпеше една крачка назад, — Лобната скала!
Но затова пък той и не мислеше да отстъпва. Със същата вродена прозорливост и съобразителностт, с която беше посъветвал Лаконас неотдавна да вдигне редом до своето алено българско знаме и конската опашка на татарите, той щеше да воюва и отсега нататък в безкрайната битка с многоликите врагове на народа си. Какво от това, че косите на мазния й раболепен дворцов протокелиот, когато той остане сам между своите доверени клюкари, настръхват от ужас и отвращение пред сцените на мирното подгорско нашествие из палата? Какво от това, че Ристак, Ципор и други, след като обходиха всичките зали, покои и тремове на царския дом, се установиха на зимна резиденция всеки по вкуса си и кой къде намери, по-близко до Бърдоква, та даже и в спалнята на Тих! Оставаше още да си вържат и конете в тронната зала като в яхър!… Нищо. С кръвта и героизма си срещу враговете всичките бяха заслужили тази чест повече, отколкото хромият гъркоман и цялото му византийско сборище, заедно с мечката им. Преди още да влезе тука, Бърдоква беше коронован в душата на своя народ. Един призив, една негова дума събираше веднага неизброимите тълпи, готови на безподобни саможертви за своя, за родния водител. В битките той беше видял с очите си издъхващи воини, които свършваха с благословия към него само защото тяхната обща борба им беше дала възможност да умрат като свободни хора. Кой щеше да брани тази скъпо извоювана свобода отсега нататък? Никой друг, освен пак той и те…
