Паметникът на Левски в София

Константин ВеличковПаметникът на Левски в София

Коя ръка е там хвърлила
тез камъне? Кой тъй без жал
със тая памет свята, мила,
безсрамно се е подиграл?

Коя безбожна, глупа злоба
играла си е гнусно там?
О, Левски! Костите ти в гроба
не разбунтувва л’ тоз срам?

Духът ти няма ли да стане
името ти да защити?
Не ще л’ сърдито да застане
ругателите да смути?

Със паметта ти се присмиват,
униженьята своя дих
нас нея с вятъра разливат
и ти стоиш във гроба тих!

Гневът и гордостта блестяха
до смъртний час в мъжкий ти взор,
ни мъките ти тях стреснаха,
нито смъртта, ни злий затвор.

Защо ти бяха те тогава,
кат днес не могат защити
опозорената ти слава,
която в кал и срам лежи?

Левски! Кажи. Какво станаха,
та търпят мирно тоя срам?
Или и те със теб умряха
и шепа пръст са в гроба там?

Ил чакаш живите за тебе,
възмутени, да искат мест,
кат видят тая кал въз себе,
завистливи за свойта чест?

Те силно, страстно са заняти
с дела от по-жив интерес.
Сънища мили, цели святи
поглъщат мислите им днес.

От работа едва надвиват.
Те искат днес от все душа
умрелите в мир да почиват.
До-ще им някога реда.

Така един си ден казаха:
„Това е, братя, срамота.
Към тез, за нази що умряха,
грешна е немарливостта.“

Таз немарливост бе грижлива,
напна се и се замори
и о, позор, о, срам, горчива
насмешка, ето що стори!

Защо на мир не го остави,
кат туй да стори е могла?
Свободата го забрави.
А ний хвърлихме го в калта!

Забвеньето ни не смущава,
безсмъртний мъченик герой,
не плаши неговата слава:
паметници си има той.

Не стига ли едното име?
Не стига ли за тоз герой
тоз паметник неразрушими:
делото, що извърши той?

С бляск славата му не свети ли
над тез свещените места,
що са навеки осветили
мъченичеството, смъртта?