— Аз управлявах… — каза Сироежкин.
И Командора веднага го разбра:
— Бива си те тебе: Реси пак стана Реси. Един ден ще управляваш не една и две машини. Ще управляваш Океана. Или Космоса. Както пожелаеш.
Гел Иванович го докосна по рамо:
— Ти си първооткривател, Сергей. Я дай внимателно да те погледна. — И той ласкаво надзърна в очи първооткривателя, който неочаквано за всички си спомни най-могъщата дума — „приятел“.
В залата прозвъняха далечни звънчета. Спасителната служба известяваше за традиционното триминутно мълчание на ефира. Притихна целият океан, до самото дъно, напрягаше слух — дали някъде няма да прозвучи SOS. В тишината на спокойните секунди, отброявани от равния ход на хронометъра, от време на време се вмъкваше слабо писукане — сигналите на морските животни, които носеха в себе си харпуните на сънните стрелци.
— Това са делфини и китове — каза тревожно Громов. — Трябва да ги намерим!
— Ще ги намерим — обеща Командора.
— С корабите, от космоса, от дъното на океана…
— Ще включа всички диспечери.
— Та вече никой да не натиска тайно бутона.
— Няма да позволим.
— Вярвам ви. — Громов извади от джоба си някакви книжа и ги разкъса на дребни парченца. На въпросителния поглед на Командора той се усмихна: — Ей тъй, дребна работа…
А Електроник също наруши традиционното мълчание от три минути и с хрипкавия си глас каза на Сироежкин:
— Аз преправих основното правило на Реси. Никакви стопани вече… Само приятели!
… — Единствено на вас ще открия една строга тайна. Бях разработил Забраняващи теореми…
Професор Громов гледа пред себе си внимателни лица. Очите на професора са усмихнати, но той говори сериозно. Час по математика в осми „Б“. Учителят Таратар кима: никога не се е съмнявал в силата на математиката.
— Разбирате ли цялата сложност на този въпрос за прогреса на човечеството? Забраняващите теореми биха могли след време да спрат всички машини. — Професорът огледа програмистите — И ето веднъж, като написах поредната формула, си помислих: а какво е виновна самата машина? Нима толкова е необходимо да ограничаваме нейното развитие? Виновният е някой човек, който или не осъзнава резултатите от нейната работа, или ги използува във вреда на другите. С какво се е провинил моят Реси, защо трябва да разрушавам хубавия модел?… Аз унищожих Забраняващите теореми, по-точно казано — скъсах листа с формулите. И сторих това с удоволствие!
А машината, заради която се създаваха Забраняващите теореми, които застрашаваха човечеството — ей я там, седи при дъската. Рошава, мустаката, с вирната опашка — сякаш до последния косъм е одрала кожата на някой фоксер. Дори не ти се вярва, че черната кротуша е световна знаменитост. Интересно е какво ли мисли самият Реси за себе си? Дали разбира в края на краищата, че той е Реси?…
Електроник вдигна ръка.
— Кажете, Гел Иванович, не сте ли използували изобщо своите теореми.
Професорът се усмихна, спомни си нещо.
— Честно казано, веднъж се опитах да ги използувам. (Лек шум на учудване се понесе из класа). Когато Реси ни атакува, аз изкрещях една от формулите. Реси се метна встрани, удари се в електрическата мрежа и късото съединение насмалко да го изкара от строя. Ако не бе откритието на Сироежкин, не знам дали сега щеше да е с нас Реси?
Сироежкин смутено смръщи нос, макар всички вече да знаеха, как той се е отличил.
А Громов извади от джоба дългата си лула, замахна с нея във въздуха като с диригентска пръчка, закрачи из класната стая, разсъждавайки гласно.
— Вие, бъдещи програмисти, трябва да знаете, че човечеството през своята история неведнъж се е отказвало от световния си егоизъм. Спомнете си: някога хората бяха установили, че Земята не е център на Вселената, че живеят в периферията на Галактиката и самият земен живот не е никакво изключение. Веднъж ние стигнахме до заключението, че не само човек може да мисли, и създадохме автомати, като им придадохме почти човешки черти… Може би именно в това да е прогресът?… Извинявай, Електроник, че говоря в твое присъствие, но ти помниш историята на човечеството не по-зле от мене… Ето например Реси: той зададе на нас с Електроник доста много задачи, докато не оценихме неговите постъпки. Реси още веднъж потвърди неограничените възможности на човека. А по-добре от мене може би ще ви обясни всичко самият Електроник.
Таратар покани помощника си на дъската.
Електроник застана до Реси, взе тебешира, изпусна бърсалката. Като я вдигаше, незабелязано погали кучето. Опашката мръдна в знак на дружба.
Реси гледаше черната дъска под рунтавите кичури козина.
— Ще ви дам примери от самостоятелните действия на Реси, когато той пространствуваше над пустинята — започна сериозно Електроник и се усмихна. — Ще кажа откровено, че не можах да ги разшифровам веднага…
Класът притихна. Сам Електроник, най-добрият в света математик, ученикът на професора, асистентът на учители — и току изведнъж си признава слабостта.
Пък този Реси наистина е умен, изобретателен, непобедим.
Един могъщ ум в космато тяло!… Ура за неуловимостта, хвала на неунищожимостта!
Тебеширът чукаше по дъската. Бързо скърцаха писците. Куп редица от формули се трупаха в тетрадките.
Не пишеше само Макар Гусев. Беше впил поглед в тайнствената сила на Реси, мъчеше се да не изпусне ни една дума. Той си представяше, че е непобедим атлет като Реси, но разбира се, човек. Тайната на силата витаеше около него във въздуха — стига само много да я пожелае, да напрегне цялата си воля, а формулите — не са беда, ще ги препише после от приятелите.
— А какво ще стане с Реси? — попита нетърпеливият Макар и прекъсна Електроник.
Електроник отговори, като продължаваше да чука с тебешира:
— Той ще покаже своята система за управление на животните. Канят Реси на служба директорите на два резервата.
— Охо! — Макар размаха победно тежкия си юмрук. — Честна дума, много ми се ще да вляза в неговата кожа!
— Дори ми е трудно да си представя бъдещите приключения на Реси — потвърди с хрипкав глас Електроник.
Учителят и професорът се спогледаха.
А програмистите се засмяха и за минута откъснаха погледи от тетрадките.
Таратар се наведе към Громов и тихо каза:
— Въображение… Удивително! Но в какво тогава е разликата?… — И не довърши въпроса си.
— Да си призная, съвсем забравих, че на Електроник е нужно въображение — шепнешком подхвана професорът. — Благодаря, че ми напомнихте. Вероятно главната разлика на човека от машината е умението му да задава въпроси, на които никой не може да отговори…
Електроник, без да допише уравнението, се обърна към професора.
— Вие казахте, — прозвуча резкият му скърцащ глас, — че аз ще мога да задавам неразрешими въпроси? За неоткрити още закони?
И Електроник, който повтори по свой маниер думите на професора, твърде късно разбра, че си е поставил неразрешим въпрос.
За да не изпадне в безсмислица, за да се отвлече от мъчителните разсъждения, той почна да се клати, да танцува пред дъската, като тананикаше модния ритъм:
— Е-е-е, бали-бали… е-е-е, бали-лей…
