разузнавачите, които спечелихме на своя страна край форт Рандал. Трябва да знаем кой ден ще тръгне лейтенант Роуч с колоната с муниции. През това време аз самият ще отида до Сен Пиер; с кулестия жребец ще се върна много бързо.
Младият вожд пристъпи към своя мустанг.
— Трябва да отида във форт Сен Пиер — повтори той заради своя главен вожд. — Или може би ти имаш възможност да ми дадеш една автоматично зареждаща се пушка? Ще ми трябва за боя с колоната с мунициите.
В гласа на Тасунка-витко сякаш прозвуча лек смях, когато отвърна:
— Не мога да ти дам такава пушка, Токай-ихто, обаче ние ще дойдем с теб в Сен Пиер.
Всички яхнаха конете си. Докато Ихасапа и Чапа тръгнаха да изпълнят възложените им задачи, младият вожд подкара своя кулест жребец в редица заедно с Тасунка-витко и Неговите трима бойци в североизточна посока.
Пътят на вождовете водеше през покрити с трева степи, през голи, изоставени и от хора, и от животни каменливи местности. Никой не спря самотните ездачи. Мустангите бяха неуморими. Кулестият жребец на младия боен вожд дълго бе стоял на едно място; сега се носеше в галоп горд, с неизчерпаемата си енергия през полята и степта, където и той се бе родил и израснал.
Мъжете яздиха цялата нощ и през утринните часове на настъпващия ден. По пладне спряха за по-дълга почивка край един поток, прикрит сред храсталаци и леки възвишения. Изтегнаха се върху завивките си, ала не заспаха, а хапнаха от храната, която си носеха, и запушиха.
Чак сега им остана време да се огледат един друг спокойно. На младия вожд се стори, че за изминалите четири години, през които те двамата не се бяха виждали, неговият главен вожд едва ли бе станал по-стар, но се беше изменил. В смелата твърда увереност в израза на лицето на Тасунка-витко се бе примесила някаква мрачна, отблъскваща решимост. Ъглите на устните му се бяха отпуснали надолу; гънките, които се спускаха от края на носа му надолу, се бяха врязали още по-дълбоко. Очите, които всеки индианец обикновено предпазва от слънцето, вятъра и праха в прерията със спуснати клепачи, Тасунка-витко бе отворил сега широко и срещна погледа на по-младия си другар открито.
Той се зае да уговори някои неща, за които през предишната нощ на първата им среща бе сметнал, че не е подходящо нито времето, нито мястото.
— Уачичун са решили да нарушат всички дадени клетвени обещания и договори — каза той. — Те са лъжци. Ние обаче ще защищаваме прерията и нашите права.
— Ще нападате ли фортовете? С осемдесет мъже аз можех да взема форт Рандал.
— Ние няма да нападаме фортовете. Но щом пролетният лов приключи, тревата потъмнее и слънцето започне да пече по-силно, ще съберем нашите вождове и бойци в прериите на север в Ке сапа5 и край реките, които се вливат в Жълтокаменната река.
И ти си поканен да участвуваш в съвещанието и ще трябва да попиташ твоите мъже дали са съгласни да се бият заедно с всички нас, ако дългите копия не ни оставят на мира.
— Щом плячкосаме колоната с мунициите и ликвидираме станцията на Смит. Там аз трябва да отмъстя за убийството на баща си.
— Знаех, че мислиш и за това, мой по-млади братко. Татанка-йотанка и аз бихме били готови веднага да ти, изпратим шестдесетима бойци, които ще заловят заедно с вас колоната с мунициите. Ала аз имам нужда от група бойци, за да препреча пътя на генерал Крук при Роузбъд, а останалите не искат още да изпушат бойната лула. След зимата жените и децата в много шатри гладуват и бойците искат най-напред да отидат на лов. Освен това те си припомнят, че преди дванадесет зими вашата орда на своя глава слезе много надолу на юг и те очакват, че вие ще се върнете отново през лятото, което идва, в Ке сапа.
— Разбирам. А какво чувате за другите племена?
— Чейените, които са още свободни, са готови да се бият заедно с нас. Абсарока и сиксикау няма да ни нападнат из засада. Само отделни предатели служат на дългите ножове.
Младият боен вожд сведе поглед и кръвта букна в слепоочията му, защото си помисли, че и той самият бе служил някога като съгледвач на враговете. Навярно и Тасунка-витко мислеше през това време за съгледвачите и за съдбата им, защото попита:
— Чух за някакъв съгледвач Тобиас, който служел на Смит. Кой е той? Друго име има ли?
— Шеф дьо Лу.
— А, Шеф дьо Лу! Наблюдавай го!
Разговорът бе приключен. Когато се изправиха, мъжете огледаха околността; това бяха земите, където занапред те трябваше да живеят затворени.
Яхнаха конете и потеглиха отново. Избягваха биваците на други племенни групи по тези места, които вече бяха прибрани в резервати. Прекосяваха следи от кавалерийски части и групи на милицията, без да се оставят някой да ги забележи, и никой от вражеските съгледвачи не можа да ги открие.
Когато за втори път настана утро, група дакотски ездачи стигна голямата търговска станция Сен Пиер, разположена много по на запад по брега на Мисури от форт Рандал. Тук все още господствуваше търговията, а не военната милиция. Тъй като нямаха никакво време за губене, новодошлите дакота веднага завързаха мустангите си пред магазина, заради който бе дошъл младият вожд. Тасунка-витко също влезе вътре, без да се двоуми. В обикновеното му облекло никой неосведомен не можеше да го познае. В обширната търговска станция въпреки ранния час вече се бяха събрали голям брой индианци и ловци, дошли да разменят плячката от зимния си лов срещу оръжие, барут, куршуми и ракия.
Много от купувачите тъкмо се пазаряха за цената на стоката си. Отговорникът на магазина беше дребен мъж с лисиче лице. Той веднага бе забелязал младия вожд на дакота, когото познаваше лично от една дълго уговаряна сделка, и веднага разпространи новината:
— Хари Токай-ихто е дошъл!
Младият вожд нямаше защо да се крие тук. Боевете по поречието на Ниобрара имаха местно значение; дотук, в Сен Пиер, достигаха само анекдоти за тях. Ала тези слухове бяха достатъчни, за да осигурят свободен достъп на младия вожд до отговорника на магазина. Тасунка-витко и съпровождащите го мъже останаха по-назад.
Израслият високо дакота гледаше отгоре надолу към дребния мъж с лисичето лице. В помещението се бе възцарила тишина; това беше най-висшият израз на уважение, което можеха да му окажат дошлите тук да търгуват мъже.
— Какво би желал да купи великият вожд на дакота в моя скромен магазин? Надявам се, че ще успея да задоволя Хари Токай-ихто и днес, както преди две лета.
— Една пушка с автоматично зареждане.
— Великолепно! Разбира се! Моля — ето тук една пушка, която аз мога… — Търговецът вдигна нагоре едно старо оръжие.
— Пушка с автоматично зареждане.
— Не ти харесва пушката с предно зареждане? Имам и със задно… моля… ей сега…
— Пушка с автоматично зареждане.
— Да, да, разбира се, достойна за вожд! Една ловна пушка! Ловна пушка ще трябва!
— Пушка с автоматично зареждане.
— Имаме най-различни видове. Не бих препоръчал някоя с удължена цев. Да, пък и защо ли не? Такава една пушка…
— Пушка с автоматично зареждане.
— Използувано от други оръжие, безупречно поддържано, мога да препоръчам такива… Тази например е за кожи… с кожи ли ще благоволите да заплатите? Това е една прочута пушка…
— Пушка с автоматично зареждане.
— Да, да, полковник Коди, наречен Буфало Бил, има пушка с автоматично зареждане, знам, знам! Тежко оръжие, има нужда от много грижи, трудно за боравене! Непрекъснато прави засечки при зареждането. И сред войската не успя да се наложи особено. Не бих препоръчал такава на вожда! Виж, една прекрасна ловна пушка…
— Пушка с автоматично зареждане.
— Може би ще благоволите да заплатите с долари? Една двуцева пушка с удължена цев? Най-добрата от най-добрите!
