Пит се изправи. Най-старшият по чин от тримата драгуни току-що се бе появил на вратата и му кимна да го последва. Майорът искаше да получи веднага писмото и съобщението.
Когато Пит и драгунът се отправиха през двора към простата дървена сграда с надзирателната кула над нея, отново ги блъсна в очите и в тила вихрушка от пясък и сняг. Те трябваше да стиснат здраво дръжката на вратата, за да не я измъкне бурята от пантите при отварянето и затварянето.
В голата канцелария майорът седеше съвсем сам на една дъбова маса край запалена лампа. Явно бе работил досега и тъкмо вдигна поглед. Пит се изненада. Макар че едва ли беше възрастен, майорът имаше съвсем бели коси. Скаутът извади от вътрешния джоб на кожената си жилетка писмото, което бе донесъл като куриер.
Майор Смит зачете внимателно и на часа нареди куриерът да се яви пред него утре заран, за да отнесе веднага отговора му във форт Рандал.
Перспективата още заранта при изгрев слънце да тръгне по обратния път помрачи и без това влошеното настроение на Пит. Той би предпочел да си излезе с шумна ругатня, дори се извърна наполовина, когато майорът го спря с изненадан, но повелителен поглед.
Комендантът прочете писмото, което бе получил, втори и трети път. После заповяда на драгуна да доведе лейтенант Уорнър и отговорника на прерийните ездачи Адамс.
Драгунът излезе и скоро се върна заедно с лейтенанта и отговорника на ездаческата група. Леко учуден, Пит изгледа само последния. Доста младият мъж беше среден на ръст, набит. Ръцете му не приличаха на ръце на стрелец, а на селянин — груби, с широки длани. Русият кичур коси и светлите очи караха обгарялата му от слънцето кожа да изглежда още по-тъмна, отколкото бе. От пръв поглед Пит все още не можеше да реши дали да приеме този отговорник на ездаческа група за пълноценен пограничен жител, или не.
Майорът бе останал седнал, ала изпъна тялото си и отправи поглед към лейтенанта.
— Лейтенант Уорнър! Адам Адамсън! Писмото, което току-що ми бе предадено, съдържа няколко решителни нови насоки за действие, които незабавно трябва да бъдат разгласени сред частта и сред прерийните ездачи. На ездачите да се съобщи на всекиго поотделно, това въздействува най-добре на тези хора. Ясно ли е, Адамс?
— Да.
Пит се ухили неприкрито, когато чу майорът да се изказва така за нравите на пограничните жители. Той можеше да даде много по-точни сведения на офицера за тези хора.
— Положението коренно се променя — продължи майорът. — Нашите въоръжени експедиции са потвърдили, че златното находище, открито преди две години в северните Блек Хилс1, ще бъде най-рентабилно при минна обработка, та вече е решено до центровете на бъдещите мини да се построят железопътни линии, които ще се разклоняват от пресичащата страната Юниън Пасифик.
Това означава… впрочем какво означава това по отношение на нашите военни задачи?
— Жалко — промълви Пит.
— Какво казахте, моля?
— Казах само — обясни някогашният каубой и сегашен скаут и куриер, — че е жалко за тия мини. Тогава никой човек от народа няма да се докопа повече до златото.
— Забележката не е по същество и затова е излишна… Лейтенант Уорнър?
— Нашата военна задача гласи да отстраним бунтуващите се дакота2 от упоменатите места.
Това беше отговорът, който очакваше да чуе майорът.
— Правилно. От гражданската война вече са минали десет години. Нашите щати нараснаха и укрепнаха, ала хиляди преселници са на път, а армията ни е свободна за изпълнение на нови задачи. Далечният изток ще покаже сега силите си. Ние няма да се боричкаме повече по такъв недостоен начин с червенокожите, както по времето на строежа на Юниън Пасифик и през изминалите две години тук, край Ниобрара. Дакота веднага трябва да бъдат принудени да се заселят в определените вече за тях резервати. Край на техния занаят на убийци и подпалвачи. Те трябва да се цивилизоват. Най-после ще трябва да се научат да работят.
На първо време четиримата слушащи мъже не отвърнаха на тези изявления. Изчакваха какви практически указания ще им даде майорът. Когато паузата продължи твърде дълго, водачът на ездаческата група Адамс отново се обади:
— Срокът, в който хората на дакота трябваше да се преселят в оградените за тях зони, беше 31 януари на настоящата 1876 година. Но как биха успели да се справят с тази задача индианците заедно с жените и децата си посред зима, дори и да бяха съгласни? Те не разполагат с железници, нито пък с шосета! Не може ли да проявим малко повече търпение?
Пит изпрати с презрително изсвирване това съчувствие. Майорът смръщи чело.
— Адамс, аз уважавам свободната реч на свободния човек, ала не мога да понасям вицове в неподходящо време. Главните вождове на дакота бяха предупредени от правителството, че трябва да отведат своето племе в определените им резервати, и тъй като преселението на отделните племенни групи не се провежда достатъчно бързо, ние ще трябва да ускорим темпото със сила. Нашата задача тук е да изтикаме малките племенни групи от горното течение на река Плат и по Ниобрара в резервата. Така че нашата задача тук е странична и ще представлява, в случай че индианците продължат да упорствуват, допълнителна военна арена. Решителните битки ще се проведат много по на север, край Блек Хилс. Това, разбира се, съвсем не означава, че ние тук можем да се откажем или да забавим изпълнението на задачата. Ние ще действуваме.
Младият Адамс прехапа устни. Пит престана да подсвирква, тъй като майорът вече бе разбрал откъде идва свирукането.
— Други въпроси? — Това беше чиста реторика. В същност майорът искаше да приключи разговора.
— Аз имам още един въпрос — рече въпреки всичко Адамс.
— Моля? — Гласът на майор Смит прозвуча раздразнено.
— Дакота сключиха само преди няколко години с нашето правителство договори „завинаги“ относно притежанието на ловните райони от Блек Хилс на юг до Северен Мисури. Какво ще стане с този договор?
Кръвта букна в слепоочията на майора.
— Това не е наша работа! — заяви той достатъчно рязко, за да запази достойнството си пред лейтенант Уорнър и да стресне собствената си неспокойна съвест. — Всички дакота са длъжни да се преселят в определените им резервати и ако отказват, ние ще стреляме.
— В кой резерват трябва да се преселят живеещите на юг племенни групи? — попита Адамс.
Майорът не разбра, че и в този въпрос имаше скрита умисъл. Той го прие като съответно военно любопитство.
— Ето! — Комендантът разстла една географска карта, коя-то стоеше сгъната до ръката му, и я избута пред погледа на лейтенанта и на Адамс. — Ето тук… в оградените с черна линия местности. Там ще се оттеглят всички дакота, ще предадат оръжието си и ще се научат да обработват земята и да отглеждат добитък.
Пит нямаше намерение да поглежда в картата, тъй като и без това не би могъл да се ориентира по нея. Драгунът стоеше съвсем безучастен в дъното на канцеларията; простата му униформа му даваше да разбере, че той няма право дори мислено да се намесва в подобни съвещания с коменданта.
— Резерватът непосредствено на югоизток от Блек Хилс е отдалечен само на един хвърлей камък от нашия форт — допълни обясненията си Смит. — Там ще натикаме племенните групи от горното поречие на Плат и от Ниобрара. Ясно ли е?
— Тъй вярно — отвърна Уорнър, този път съвсем кратко. — Ще получим ли подкрепление?
— Именно това искам да помоля в моите две писма, с които Пит ще потегли утре лично към форт Рандал и към Янктон при полковник Джекмън. Смятам, че ще трябва да придадем към Пит трима от нашите хора, трима опитни погранични жители, които да го защищават сигурно и сами да изложат с устни доклади нашето становище както в Рандал, така и в Янктон. Кого предлагаш от своите хора, Адамс? Кой познава добре прерията, може да се разчита на него и ще се наеме да докладва ясно и кратко?
