спартанците и в които се прославили имената на Аристомен и Епаминонд.
След като беше проверил по компаса посоката на кораба и беше огледал небето, за да прецени какво ще бъде времето, без да произнесе нито дума, Николас Старкос беше седнал на кърмата. А в това време на носа на кораба екипажът на „Кариста“ и десетте души, наети от Итилон предната вечер, водеха най- различни разговори — общо двадесет моряка под командуването на един обикновен началник, изпълнител на заповедите на капитана. Помощник-капитанът не беше на борда.
И ето какво се каза по повод сегашното местоназначение на малкия кораб и посоката, която следваше край бреговете на Гърция. От само себе си се разбива, че въпросите бяха зададени от новодошлите, а отговорите бяха дадени от стария екипаж.
— Капитан Старкос не говори много!
— Колкото се може по-рядко, но когато говори, добре говори и тогава трябва само да му се подчиниш!
— Ами за къде отива „Кариста“?
— Никой никога не знае за къде отива „Кариста“.
— По дяволите! Наехме се на доверие и в края на краищата няма значение за къде отива!
— Да, и бъдете сигурни, че където ни води капитанът, тъкмо там трябва да се отиде!
— Но, само с тези две топчета отпред „Кариста“ не може да си позволи да напада търговските кораби в Архипелага!
— Тъкмо затова тя не е предназначена да бразди мо ретата! Капитан Старкос има други кораби, добре въоръжени и добре екипирани за гонитба! „Кариста“ е така да се каже, неговата яхта за развлечение! И затова вижте какъв престорено невинен вид има, който ще подведе и френските и английските и гръцките и турските кръстосвачи!
— Ами дяловете от плячката?
— Дяловете от плячката са за тези, които плячкосват и вие също ще бъдете от тях, когато корабът си свърши работата. Хайде, няма да останете без работа, а щом има риск, ще има и облаги!
— Значи, сега няма какво да се прави из водите на Гърция и островите?
— Няма … Нито във водите на Адриатическо море, ако на капитана му хрумне да ни отведе нататък! Така, че до ново нареждане, ето ни почтени моряци на борда на един почтен кораб, който плува почтено по Йонийско море! Но няма да бъде все така!
— И колкото по-скоро, толкова по-добре! Очевидно както новите, така и старите моряци на „Кариста“ не бяха хора, които биха се мръщили от възложената им работа, каквато и да е тя. Скрупули, угризения, дори обикновени предразсъдъци — такива неща не биваше да се търсят у това морско население на Долно Мани. Всъщност те бяха достойни за този, който ги командуваше, а пък той знаеше, че може да разчита на тях.
Но, ако хората от Итилон познаваха капитан Старкос, те съвсем не познаваха неговия помощник, едновременно морски офицер и делови човек. Неговия зъл дух, с една дума. Той беше някой си Скопелос от Антикитира, малък остров с доста лоша слава, разположен на южния край на Архипелага, между Китира и Крит. Затова един от новодошлите се обърна към началника на екипажа на „Кариста“:
— Ами помощникът къде е? — запита той.
— Помощникът не е на борда — бе му отвърнато.
— Няма ли да го видим?
— Ще го видите.
— Кога?
— Когато трябва да го видите!
— Но, къде е?
— Където трябва да бъде!
Налагаше се да се задоволят с този отговор, който не казваше нищо. В този миг впрочем свирката на началника на екипажа призова всички горе, за да се обтегнат въжетата. Така, че разговорът на предната палуба бе прекъснат на това място.
И наистина корабът трябваше да се държи още повече в посоката на вятъра, така че да се движи на около миля от месенийския бряг. Около пладне „Кариста“ мина край Метони. Но това не беше местоназначението й. Тя не се отби в този малък градец, построен върху развалините на древния Метони на края на висок морски нос, който протяга скалистия си завършък към остров Сапиенца. Фарът, който се издига при входа на пристанището, скоро се изгуби зад една извивка на стръмния бряг.
Все пак от борда на кораба бе даден сигнал. На върха на голямата мачта бе издигнато тясно черно знаме с червен полумесец. Но, от сушата не отвърнаха с нищо на това. Така че корабът продължи да плува на север.
Вечерта „Кариста“ стигна до Наваринския залив, който представлява нещо като голямо морско езеро, обградено като от рамка от високи планини. В миг градът, над който се извисяваше неясната грамада на неговата крепост, се появи през процепа на една гигантска скала. Това беше крайната точка на този естествен вълнолом, който задържа яростните северозападни ветрове, които този дълъг мях, Адриатическо море, издухва на вихри в Йонийско море.
Залязващото слънце все още огряваше най-високите върхове на изток, но мракът забулваше вече широкия залив.
Този път екипажът би могъл да помисли, че „Кариста“ ще се отбие в Наварин. И наистина тя навлезе право в пролива Мегало-Туро, южно от тесния остров Сфактерия, който се проточва по протежение на почти цели четири километра.
Тук вече се издигаха два гроба на две от най-доблестните жертви на тази война — на френския капитан Мале, убит през 1825 г. и в дъното на една пещера — на граф де Санта-Роза, италиански филелин, бивш пиемонтски министър, загинал през същата година за същата кауза.
Когато се намираше само на около миля от града, корабът постави напреко изложения си на вятъра кливер. Вместо черно знаме на върха на главната мачта сега се издигна червен фенер. На този сигнал също нищо не бе отговорено. „Кариста“ нямаше работа в този залив, където по това време се намираха много голям брой турски кораби. Тя започна да маневрира така, че да мине край белезникавото островче Кулонески, разположено почти в средата на залива. После, по заповед на началника на екипажа, въжетата бяха леко отпуснати, кормилото завъртяно надясно — това позволи на „Кариста“ да се върне обратно към брега на Сфактерия.
Няколкостотин турци, пленени от гърците в началото на войната, бяха заточени през 1821 г. на това островче Кулонески и умряха на него от глад, макар че се бяха предали с уговорката да ги прехвърлят на турска територия.
Затова по-късно, през 1825 година, когато войските на Ибрахим обсадиха Сфактерия, отбранявана лично от Маврокордатос, като репресалии бяха изклани осемстотин гърци.
Тогава корабът се отправи към пролива Сикия, широк двеста метра, между най-северната точка на острова и нос Корифасион. Трябваше добре да се познава дъното на пролива, за да се навлезе в него, защото той е почти непроходим за корабите, чиято водоизместимост изисква по-голяма дълбочина. Но, както би го извършил най-добрият лоцман от залива, Николас Старкос мина смело край стръмните скали на вдадената в морето ивица земя от острова и заобиколи високия нос Корифасион. След това, когато забеляза няколко ескадри, хвърлили котва извън залива — около тридесе-тина френски, английски и руски кораба, той благоразумно ги избягна, продължи да плува през нощта край месенийския бряг, промъкна се между сушата и остров Продана и при настъпването на утрото, носен от силния югоизточен вятър, корабът следваше извивките на крайбрежието в спокойните води на Аркадийския залив.
Слънцето вече се подаваше иззад прочутия ръх Итом, откъдето погледът, след като обгърне развалилите па древната Месения се рее от едната страна над Коронийския залив, а от другата — над залива, на който град Аркадия е дал името си. Морето блещукаше на дълги ивици, които бризът къдреше под първите лъчи на зората.
Още на разсъмване Николас Старкос беше маневрирал така, че да мине колкото се може по-близо край града, разположен в една от вдлъбнатините на брега, който извива и образува широк залив.
Към десет часа началникът на екипажа отиде на кърмата и застана пред капитана като човек, който очаква нареждания.
