дявола“, сиреч няколко часа за клане и грабеж. И затова хората му го следваха навред, където и да ги водеше. Изпълняваха всичките му заповеди, каквито и да бяха те. Всеки от тях беше готов да се жертвува за него. Заплахата от най-страшни изтезания не би ги накарала да издадат своя главатар, който упражняваше над тях същинска хипнотизираща власт. На такива хора, хвърлили се на абордаж, рядко имаше кораб, който можеше да им устои, особено търговски кораб, който не е снабден с достатъчно средства за отбрана.
Във всеки случай, ако, въпреки своето умение, Сакратиф би бил изненадан от някой военен кораб, той по-скоро би се взривил, отколкото да се предаде.
Разправяше се дори, че при един случай, когато останал без гюллета, той натъпкал топовете с човешки глави, току-що отрязани от труповете, които покривали палубата.
Такъв беше човекът, когото „Сифанта“ имаше за задача да залови, такъв беше пиратът, чието ненавистно име предизвикваше такова силно вълнение в главния град на Корфу.
Скоро отекна топовен гърмеж, над насипа на крепостта след силен блясък се издигна дим. Това беше изстрелът за отплуване. „Сифанта“ потегли и се отправи към пролива на Корфу, за да премине през него и да достигне южната част на Йонийско море.
Цялото множество се струпа на края на площада, към терасата, където се издигаше паметникът на сър Майтланд.
Повлечен неудържимо от някакво чувство, може би по-силно от обикновено любопитство, Николас Старкос се озова скоро в първите редици на изпращачите.
Постепенно под лунната светлина се появи корветът със сигналните си светлини. Той плуваше с издути платна, за да може да премине бързо край нос Бианко, който се проточва в южната част на острова. Откъм крепостта отекна втори гръм, след това трети — на тях бе отвърнато с три топовни изстрела, които за миг осветиха страничните отвори на „Сифанта“. Гърмежите бяха последвани от многохилядно „ура“, последните отзвуци от което достигнаха до корвета тъкмо когато минаваше край залива Кардакио.
После всичко отново потъна в тишина. Малко по малко множеството се изтегли по улиците на предградието Кастрадес, освобождавайки място за малцината, които за удоволствие или по работа, все още се разхождаха по площада.
Още цял час Николас Старкос остана все тъй замислен на широкия и почти пуст площад. Но в главата л в сърцето му не беше настъпило спокойствие. В очите му гореше огън, който клепачите не можеха да прикрият. Погледът му сякаш неволно се насочваше по посока на корвета, който току-що беше изчезнал зад неясния масив на острова.
Когато часовникът на църквата „Свети Спиридон“ удари единадесет часа, Николас Старкос се сети, че грябва да отиде на срещата си със Скопелос, която двамата си бяха определили до здравната служба. Той пое по улиците, които водят към новия форт, и скоро стигна на кея.
Скопелос го чакаше.
Капитанът на „Кариста“ се отправи към него.
— Корветът „Сифанта“ току-що отплува! — каза той.
— А! — възкликна Скопелос.
— Да … за да залови Сакратиф!
— Корветът или някой друг кораб — все това е! — отвърна просто Скопелос, като посочи лодката, която се полюляваше край каменните стъпала върху слабо плискащите се вълни.
Скоро след това лодката се опря до борда на „Кариста“ и Николас Старкос скочи на палубата, като каза:
— До утре, при Елизундо.
VII. НЕОЧАКВАНОТО
На другия ден към десет часа сутринта Николас Старкос слезе на кея и се отправи към банката. Той отиваше не за първи път там и винаги го приемаха като клиент, сделките с когото не са никак за пренебрегване.
Все пак Елизундо го познаваше. Навярно знаеше доста неща за живота му, и дори, че е син на онази родолюбка, за която Анри д’Албаре му бе говорил веднаж. Но, никой не знаеше и не можеше да знае какъв беше капитанът на „Кариста“.
Очевидно Николас Старкос беше очакван. И наистина той бе приет веднага. Писмото, пристигнало преди четиридесет и осем часа и изпратено от Аркадия, беше от него. Така че той бе въведен незабавно в кабинета на банкера, който се погрижи да заключи вратата. Елизундо и клиентът му сега бяха един срещу друг. Никой не можеше да ги обезпокои. Никой нямаше да чуе какво щяха да си кажат в този разговор.
— Добър ден, Елизундо — поздрави капитанът на „Кариста“, като се тръшна в едно кресло с непринудеността на човек, който се чувствува у дома си. — Скоро ще станат шест месеца, откакто не съм ви виждал, макар че често ви се обаждах! Затова не можех да мина толкова близо край Корфу, без да се отбия тук, за да имам удоволствието да ви стисна ръката!
— Нито за да ме видите, нито за да ме поздравите сте дошли тук, Николас Старкос — отвърна банкерът с глух глас. — Какво искате от мен?
— Exe! — възкликна капитанът. — Познавам си го аз моя стар приятел Елизундо! Нищо за чувствата, всичко за работата! Изглежда, че отдавна сте заврели сърцето си в най-тайното чекмедже на касата си — чекмедже, на което сте загубили ключа!
— Бихте ли ми казали какво ви води тук и защо ми писахте? — поде отново Елизундо.
— Всъщност имате право, Елизундо! Без празни приказки! Да бъдем сериозни! Днес ще трябва да разговаряме за много важни неща, които не търпят никакво отлагане!
— Във вашето писмо споменавате за две неща — отвърна банкерът. — Едното влиза в категорията на нашите обичайни отношения, другото е лично ваша работа.
— Така е, Елизундо.
— Добре, говорете, Николас Старкос! Нетърпелив съм да чуя и двете!
Както се вижда, банкерът се изразяваше много категорично. С това той искаше да принуди своя посетител да се обясни без увъртания и заобикалки. Но, яснотата на неговите въпроси контрастираше с малко глухия глас, с който бяха казани. Очевидно от тези двама души, застанали лице с лице, банкерът не беше този, който командуваше положението.
Затова и капитанът на „Кариста“ не можа да скрие една лека усмивка, която Елизундо не видя, защото беше свел очи.
— Кой от двата въпроса да разгледаме по-напред? — запита Николас Старкос.
— Първо този, който е чисто личен ваш въпрос! — отвърна доста живо банкерът.
— Предпочитам да почнем с другия — отвърна капитанът с рязък тон.
— Добре, Николас Старкос! За какво се касае?
— За един товар пленници, които ще получим в Аркадия. Брои двеста тридесет и седем души — мъже, жени и деца, които ще бъдат пренесени на остров Карпатос, откъдето аз ще имам грижата да ги прехвърля на североафриканския бряг. А вие знаете, Елизундо, тъй като често сме вършили сделки от този род, че турците предават стоката си само срещу пари в брой или документ при условие, че някой солиден подпис гарантира стойността му. Идвам да поискам подписа ви и разчитам, че ще го дадете, когато Скопелос ви донесе готовите полици. Няма да има никакви затруднения, нали така?
Банкерът не отговори, но мълчанието му можеше да означава само, че е съгласен с искането на капитана. Впрочем и друг път бе имало подобни случаи и това го заангажирваше.
— Трябва да добавя — поде небрежно Николас Старкос — че няма да бъде лоша сделка. Османските действия в Гърция вземат лош обрат. Наваринската битка ще има пагубни последствия за турците, щом европейските велики сили се намесват.
Ако турците се откажат от борбата, няма да има вече нито пленници, нито продажби, нито печалби. Затова тези последни пратки, дадени ни все пак при доста изгодни условия, ще намерят по африканските брегове купувачи, които ще платят висока цена за тях. Така, че ние си имаме своята изгода от тази сделка, а следователно и вие вашата. Мога ли да разчитам на вашия подпис?
— Ще шконтирам полиците ви — отвърна Елизундо — така, че няма да има нужда да ви давам подпи са
