Старкос. Но нито самообладанието, нито гордостта я напуснаха.
Очите й потърсиха най-напред Анри д’Албаре. Тя не знаеше дали той бе останал жив сред почти изцяло изтребения си екипаж. Хаджина го видя!… Той беше жив… жив, но тъкмо когато се канеха да го екзекутират!
Хаджина Елизундо се спусна към него, като викаше:
— Анри!… Анри!…
Пиратите понечиха да ги разделят, когато Сакратиф, който се бе отправил към предната част на корвета, се спря на няколко крачки от Хаджина и Анри д’Албаре. Той ги изгледа с жестока ирония.
— Ето че Хаджина Елизундо падна в ръцете на Николас Старкос! — каза той, като скръсти ръце. — Значи, мога да разполагам, както си искам, с богатата наследница на банкера от Корфу!
— Наследницата на банкера от Корфу — да, но не с наследството! — отвърна студено Хаджина.
Сакратиф не можеше да схване разликата. Затова и продължи:
— Иска ми се да вярвам, че годеницата на Николас Старкос няма да му откаже ръката си за това, че го открива под името Сакратиф!
— Аз! — извика Хаджина.
— Да, вие! — отвърна още по-иронично Сакратиф. — Правилно е да изпитвате признателност към великодушния капитан на „Сифанта“, загдето ви е откупил!
Но, той направи това, което аз също се опитах да сторя! Заради вас, а не заради пленниците, за които никак не ме е грижа. Да, само заради вас аз жертвувах цялото си богатство! Още миг, хубава Хаджина и аз щях да стана ваш господар… или по-скоро ваш роб!
Докато говореше така, Сакратиф пристъпи крачка напред. Девойката се притисна още по-силно към Анри д’Албаре.
— Мизерник! — извика тя.
— Е, да, наистина съм мизерник, Хаджина — отвърна Сакратиф. — И тъкмо за това разчитам на вашите милиони, за да се измъкна от мизерията!
При тези думи девойката пристъпи към Сакратиф.
— Николас Старкос — каза тя със спокоен глас — Хаджина Елизундо вече не притежава нищо от онова богатство, за което вие ламтите! Тя изразходва това богатство, за да поправи злото, което баща й бе сторил, за да го придобие! Николас Старкос, Хаджина Елизундо сега е по-бедна от най-бедния от тези нещастници, които „Сифанта“ връщаше в родината им.
Това неочаквано откритие предизвика обрат у Сакратиф. Държането му рязко се промени. В очите му блесна яростен пламък. Да, той все още разчиташе на тези милиони, които Хаджина Елизундо би пожертвувала, за да спаси живота на Анри д’Албаре! А от тези милиони — тя току-що бе заявила това с тон, който не оставяше никакво съмнение! — не беше й останало нищо!
Сакратиф гледаше Хаджина, гледаше Анри д’Албаре. Скопелос го наблюдаваше, познаваше го достатъчно добре, за да знае каква ще бъде развръзката на тази драма. Впрочем той вече бе получил нареждания във връзка с унищожаването на корвета и чакаше са мо знак, за да ги изпълни.
Сакратиф се обърна към него.
— Върви, Скопелос! — каза той.
Следван от още няколко пирати, Скопелос се спусна по стълбата, която водеше за батареята и се отправи към барутния погреб на кърмата на „Сифанта“.
В същото време Сакратиф заповяда на пиратите да се прехвърлят на борда на бриговете, които бяха все още прикрепени към „Сифанта“.
Анри д’Албаре разбра. Сакратиф не искаше да си отмъсти само чрез неговата смърт. Стотици нещастници бяха осъдени да загинат заедно с него, за да може това чудовище да задоволи напълно омразата си!
Двата брига бяха вече откачили абордажните си куки и започнаха да се отдалечават, като вдигнаха няколко платна и загребаха с веслата.
На борда на корвета бяха останали само двадесетина пирати. Те само чакаха заповед от Сакратиф, за да скочат заедно с него в лодките си, наредени край „Сифанта“.
В този момент Скопелос и хората му отново ее появиха на палубата.
— Качвай се в лодките! — каза Скопелос.
— Качвай се в лодките! — извика Сакратиф със страшен глас. — След няколко минути няма да остане нищо от този проклет кораб! Е, нали не искаше позорна смърт, Анри д’Албаре! Тъй да бъде! Взривът няма да пощади нито пленниците, нито екипажа, нито офицерите на „Сифанта“! Благодари ми, че ти отреждам такава смърт в такава добра компания!
— Да, благодари му, Анри — каза Хаджина — благодари му! Поне ще умрем заедно!
— Ти да умреш, Хаджина! — отвърна Сакратиф. — Не! Ти ще живееш и ще бъдеш моя робиня… моя робиня!… Чуваш ли?
— Мерзавец! — извика Анри д’Албаре. Девойката се беше притиснала още по-силно към него. Тя, в ръцете на този човек!
— Хванете я! — заповяда Сакратиф.
— И качвайте се на лодките! — добави Скопелос. — Крайно време е!
Двама пирати се нахвърлиха върху Хаджина. Те я повлякоха към лодките.
— А сега — извика Сакратиф — нека всички загинат заедно със „Сифанта“, всички.
— Да!… Всички… И майка ти също!
Това беше старата пленница — беше се появила на палубата този път без да крие лицето си.
— Майка ми!… Тук, на борда!… — извика Сакратиф.
— Да, майка ти, Николас Старкос! — отвърна Андроника. — Ще загина от твоята ръка!
— Отведете я!… Отведете я!… — изкрещя Сакратиф.
Няколко пирати се спуснаха към Андроника.
Но, в този миг оцелелите от „Сифанта“ нахълтаха на палубата. Бяха успели да разбият люковете на трюма, където ги бяха затворили и бяха изскочили през предната палуба.
— На помощ!… На помощ!… — извика Сакратиф.
Пиратите, които се намираха още на палубата, поведени от Скопелос, се опитаха да му се притекат на помощ. Но, моряците, въоръжени с ками и брадви, ги избиха до един.
Сакратиф се почувствува загубен. Но, поне заедно с него щяха да загинат и всички, които той мразеше!
— Хайде, върви по дяволите, проклет корвет! — извика той. — Върви по дяволите!
— Да отиде по дяволите!… Нашата „Сифанта“!… Никога!
Това беше Ксарис, който се появи със запален фитил в ръка, измъкнат от едно от буретата на барутния погреб. После той се нахвърли върху Сакратиф и с един удар с брадва го просна на палубата.
Андроника нададе вик. Всичко, което бе останало от майчинското чувство в сърцето на майката, дори след толкова престъпления, беше откликнало в нея. Тя бе искала да отклони този удар, който беше поразил сина й…
Тогава тя се приближи към тялото на Николас Старкос, коленичи, сякаш за да му отдаде последно прости при последно сбогом… После на свой ред се строполи.
Анри д’Албаре се спусна към нея.
— Мъртва! — каза той. — Нека бог прости на сина от милост към майката!
Междувременно някои от пиратите, които бяха в лодките, бяха успели да се качат на един от бриговете. Вестта за смъртта на Сакратиф бързо се разнесе.
Трябваше да отмъстят за него — топовете на флотилията отново загърмяха срещу „Сифанта“.
Но, този път напразно. Анри д’Албаре бе поел отново командуването на корвета. Оцелелите от екипажа му, около стотина души, застанаха зад топовете в батареята и зад коронадите на палубата и отвръщаха победоносно на пиратските залпове.
Скоро един от бриговете — същият, на който Сакратиф беше издигнал черния си флаг — беше засегнат под ватерлинията и потъна сред отвратителните проклятия на разбойниците на борда му.
— Смело, момчета, смело! — извика Анри д’Албаре. — Ще спасим нашата „Сифанта“!
И борбата продължи, но нямаше го вече страшния Сакратиф да поведе пиратите си и те не посмяха де
