Николас Старкос стоеше неподвижно. Той гледаше една ниска дървена къщурка, разположена върху една по-широка издатина на скалистия бряг, на петдесетина крачки оттам. Това беше скромно жилище, усамотено над градеца, до което се стигаше по стръмни пътеки, построено сред няколко полуоголени дървета, оградени с плет от тръни.
Виждаше се, че жилището е отдавна изоставено. Плетът беше в лошо състояние, тук гъст, там разбит и не представляваше преграда, която да може да го предпази напълно. Бездомните кучета и чакалите, които навестяваха понякога този край, неведнъж бяха опустошавали този кът манийска земя. Бурени и трънаци — това беше приносът на природата в този пущинак, откакто човешката ръка бе престанала да се намесва.
Защо беше изоставен този къс земя? Защото собственикът му беше починал преди много години. Защото неговата вдовица, Андроника Старкос, беше напуснала своя край, за да застане сред редиците на онези храбри жени, които се отличиха във Войната за независимост. Защото, откакто бе заминал, синът никога не бе стъпил повече в бащината си къща.
А при това Николас Старкос беше роден тук. Тук бяха преминали първите години на детството му. След дълъг и изпълнен с честен труд живот на моряк баща му се бе оттеглил в това убежище, но се бе държал настрана от жителите на Итилон, чиито крайности го отвращаваха. Впрочем по-образован и с повече възможности от хората от градеца, той бе съумял да си изгради отделно свой собствен живот с жена си и с детото си. Така живееше той, неизвестен и спокоен в усамотението на своя дом, но веднъж в пристъп на ярост старият Старкос се опита да се опълчи срещу насилието и плати с живота си за своята съпротива. Човек не можеше да се изплъзне от ръцете на турците дори и в най-отдалечените краища на полуострова!
Тъй като бащата вече го нямаше, за да напътствува сина си, майката бе безсилна да го удържи. Николас Старкос напусна дома си и тръгна да скита по моретата, като постави в услуга на пиратството и на пиратите великолепните си качества на моряк, които дължеше на своя произход.
Така, че преди десет години синът бе напуснал къщата, а преди шест и майката я бе изоставила. Но, се говореше, че все пак Андроника на няколко пъти се бе завръщала в нея. Бяха я забелязали или поне така им се беше сторило, да се появява съвсем нарядко и за много кратко време, но без да се обади на когото и да било от жителите на Итилон.
Що се отнася до Николас Старкос, никога преди това, макар че един-два пъти при неговите набези случаят го бе отвел в Мани, той не бе проявявал желание да види отново скромното жилище на скалистия бряг. Никога не бе запитал в какво състояние се намираше старият му дом. Никога и намек за майка си, за да разбере дали се завръщаше понякога в празната къща. Но, през страшните събития, които тогава заливаха с кръв Гърция, името на Андроника може би бе стигнало и до него — име, което би трябвало като угризение да се вреже в съвестта му, ако съвестта му не беше непроницаема.
И все пак този ден Николас Старкос не беше се отбил в пристанището на Итилон само за да попълни с десет души екипажа на кораба си. Някакво желание — дори нещо по-силно от желание — един непреодолим инстинкт, който той навярно сам не можеше да осъзнае напълно го бе довел тук. Беше почувствувал нужда да види, може би за последен път, бащината си къща, да стъпи отново върху тази земя, където бе направил първите си стъпки, да вдъхне въздуха сред тези стени, където бе поел първия си дъх, където бе изрекъл първите си детски думи. Да, ето защо се бе изкачил току-що по стръмните пътеки на скалистия бряг, ето защо се бе озовал в този час пред малкото оградено място.
И тук той се поколеба. Колкото и да е закоравяло, няма сърце, което да не се свие при някои спомени от миналото. Човек не е роден просто някъде си и не може да не се развълнува при вида на мястото, където го е люляла майчината ръка. Фибрите на нашето същество не биха могли да се изхабят до такава степен, че дори едничка да не трепне, когато някой подобен спомен я докосне.
Това почувствува и Николас Старкос, застанал пред прага на изоставената къща, тъмна, тиха и пуста.
— Да влезем!… Да!… Да влезем!…
Това бяха първите думи, произнесени от Николас Старкос. При това той едва ги прошепна, сякаш се боеше някой да не го чуе, да не предизвика появата на някое видение от миналото.
Нищо по-лесно от това да се влезе в заграденото място! Оградата се беше разпаднала, коловете и се търкаляха на земята. Нямаше дори нужда да се отваря някаква порта, да се бута някакъв прът.
Николас Старкос влезе. Спря се пред къщата, чиято стряха, почти прогнила от дъждовете, се крепеше само на някакви ръждясали и разядени железни остатъци.
В този миг кукумявка изпищя и излетя от китка сакъзови храсти, които преграждаха прага на къщата.
Тук Николас Старкос отново се поколеба. И все пак беше твърдо решил да огледа и последното кътче на старото си жилище. Но, тайно в себе си се ядоса от това, което ставаше в него, от това, че изпитваше нещо като угризение. Беше не само развълнуван, но и раздразнен. Струваше му се, че изпод бащиния покрив ще се разнесе някакъв ропот срещу нещо, някакво последно проклятие!
И затова, преди да влезе в къщата, реши да направи една обиколка около нея.
Нощта беше тъмна. Никой не го виждаше, а и „сам той не виждаше себе си“. Може би не би дошъл посред бял ден! Но, посред нощ чувствуваше повече смелост да се сблъска със спомените си.
И ето, той се промъква крадешком, подобно на злосторник, който се стреми да опознае подстъпите на жилището, където ще донесе разруха, плъзга се покрай пропуканите по ъглите стени, свива край изронените им, покрити с мъх ръбове, опипва с ръка разклатените камъни, сякаш иска да види дали има още малко живот в тази къща — труп, ослушва се най-сетне, ако сърцето му все още бие! Откъм задната страна на къщата дворът беше още по-тъмен. Косо падащият светлик на лунния сърп, който вече изчезваше, не можеше да стигне дотам.
Николас Старкос беше направил бавно обиколката си. В тъмното жилище цареше някаква тревожна тишина. Сякаш беше навестено от духове и призраци. Старкос се отправи към фасадата, която гледаше на запад. После се приближи към вратата, за да я блъсне, ако беше запряна само с резе или да я изкърти, ако случайно езичето на бравата все още беше впито в жлебчето си.
Но, изведнъж кръв нахлу в главата му. Той „кипна“, както се казва и здравата кипна. Не смееше вече да влезе в тази къща, която искаше да види още веднаж. Струваше му се, че баща му и майка му ще се появят на прага с протегнати ръце, за да го прокълнат, него, лошия син, лошия гражданин, предателя на семейството, предателя на родината!
В този миг вратата бавно се отвори. На прага се появи една жена. Беше облечена в манийска носия — черна памучна фуста, поръбена с червено. Тъмна ками-зола, пристегната на кръста, а на главата — широко кафеникаво боне, обвито в ешарп с цветовете на гръцкото знаме.
Тази жена имаше енергично лице, големи черни очи, в чиято живост имаше нещо диво, и загорял тен като на рибарите от крайбрежието. Беше висока на ръст и изправена, макар че имаше повече от шейсет години.
Това беше Андроника Старкос. Майката и синът, разделени телом и духом от толкова години, сега се озоваха лице с лице.
Николас Старкос не очакваше да види тук майка си. Той беше изплашен от нейната поява.
Протегнала ръце към сина си, Андроника му препречи пътя и с глас, който правеше думите й страшни, произнесе:
— Николас Старкос никога вече няма да стъпи в бащината си къща! Никога!
И синът, свел глава под тази заповед, заотстъпва малко по малко. Тази, която го бе носила в утробата си, сега го гонеше, както се прогонва предател.
Тогава той понечи да пристъпи напред … Едно още по-енергично движение с ръка, жест на проклятие го спря на място.
Николас Старкос отскочи назад. След това се измъкна от двора и се заспуска с големи крачки по стръмната пътека, без да се извръща, сякаш невидима ръка го буташе по гърба.
Застанала неподвижно на прага, Андроника го гледаше как изчезва в мрака.
Десет минути по-късно, без да покаже с нищо, че е развълнуван, овладял се, Николас Старкос стигна на пристанището, повика лодката си и скочи в нея. Десетте души, които Гоцо беше подбрал, се намираха вече на борда на кораба.
