Андон го смъмра, че ако не се вземе в ръце, ако не напряга тялото и психиката си с някаква работа, ще отслабне и ще се разболее. Каквото се случва с повечето пенсионери. А и това лежане пред телевизора, алкохол, цигари и за всичко баба Верка, просто щеше да извади защитните му системи от строя.
— Не държа да ми помагаш. Просто отиди някъде и се раздвижи. Но имам предвид здраво да се напрегнеш. Направо да ти се разтупти сърцето. Че ще вземе да спре, както си го подкарал всичко да ти е наготово — бе казал Андон накрая, потупа брат си по рамото и си продължи.
След пет дни чичо Данчо нямаше пукната пара и прекарваше времето си главно пред телевизора, щракайки каналите с дистанционното.
— А така, Данчо. Почивай си — нареждаше баба Верка. — После само ела до кухнята да завиеш една крушка, че старата изгоре! Ама после. Не бързай!
— Гледай си работата! — крещеше чичо Данчо в отговор. Нямаше представа какво му става, но напоследък всичко бе започнало да го дразни. Най-трудно си сдържа нервите, когато баба Верка реши да се учи да ползва мобилен телефон и за всичко го караше да й обяснява. Истинско чудо беше, че телефонът бе останал здрав и цял онзи ден. Идеше му да го запрати чак в стената на отсрещния блок. А после отгоре му да хвърли и баба Верка. Много му се беше насъбрало.
— Хапни си де! — дочу се умолителният фалцет на баба Верка някъде измежду гласовете на разни артисти, водещи и шумотевица от реклами. — Хапни си! Това за тебе съм го правила. — Баба Верка беше поставила няколко чинии с тежки и люти гозби пред чичо Данчо и се опитваше да пъхне една лъжица в ръката му, където беше дистанционното. Чичо Данчо, като се огледа, видя, че дори цигарите му се въргаляха на земята, покапани с мазнини.
— Остави ме на мира! — закрещя чичо Данчо. — Защо ме караш да ям? Да не съм малоумен? Ти искаш да ме довършиш!
— Ама нищо лошо не съм казала! — запремига с очи баба Верка.
Чичо Данчо едва сдържаше обидите, които му бяха на езика. Беше започнало да му се вие свят от нерви. Световъртежите продължиха и следващите дни. Накрая се обади на Андон и той го закара с колата в София на изследвания.
— Трябва да спреш алкохола — караше му се Андон. — Ще се прибереш у нас да те гледаме, но с твоята пенсия ти също ще поемаш някои от разходите в дома. И сам ще си купуваш лекарства, копеле.
Колкото и зле да беше чичо Данчо, не можеше току-така да спре алкохола. С цигарите работата беше още по-трудна. Но най-трудно можеше да си представи как отведнъж щеше да скъса със своите сладки приятелки. Те му говореха така нежно и той само тогава се чувстваше жив! Без тия ласки този свят щеше да се превърне в ад. И тъй като чичо Данчо не успя да се откаже от каквото и да било, престоят му в бащината къща се оказа кратък, тъй като никога не можеше да даде пари и за най-дребните разходи в този дом. Купи шише ракия от едно капанче и позвъни на вратата. Баба Верка го очакваше. Беше сготвила доста храна този път. С нея можеше да изхрани цялата махала.
— Хапни си, Данчо! — нареждаше тя. — После си почини!
Чичо Данчо стискаше зъби и се опитваше да си отвлича вниманието с глупостите по телевизията.
— Време е за лекарството, Данчо — подсещаше го вечерно време баба Верка. — Изпи ли си лекарството? Водата, която ти донесох, изглежда непокътната. Какво ще си помисли докторът, ако разбере, че не си си изпил хапчето?
— Изпих го с ракията — отсичаше чичо Данчо и му идеше ди й запали апартамента. А баба Верка се усмихваше и го гледаше снизходително, все едно че пред нея стоеше малко непослушно момченце. Макар и така загрижена, чичо Данчо не намираше в нейното отношение към него някаква сериозност, каквато би пасвала на ситуацията. Защото той, в края на краищата, си отиваше. Съвсем не чувстваше, че това заболяване е нещо, с което ще се справи. В нейното добро не успяваше да намери никаква топлина, още по-малко разбиране.
Минаха се така няколко месеца. Вече всички бяха убедени, че на чичо Данчо му остава малко. Ставаше все по-зле. Изглеждаше като столетник, макар да нямаше още петдесет. Дори с бастун трудно можеше да се разходи из града. Все по-рядко излизаше. Рекламите и сериалите станаха неговият истински живот. А тия лекарства май изобщо не помагаха. Изглежда му бяха изписали някакви успокоителни, за да може да понася по-леко цялата тая помия. Но вече ставаше непоносимо. Усети, че е дошло време да вземе решение.
Веднъж, както сновеше из махалата, опитвайки се да прекоси разстоянието до едно капанче, като набързо преминаваше от пейка до пейка, борейки се с отвратителните световъртежи и с още един куп смущения, го срещна Андон. Той го гледаше изпитателно както винаги. Но май вече нямаше нищо за изпитване у чичо Данчо. Скара му се малко и му обеща, че с неговия организъм, ако успееше да промени живота си, всичко отново щеше да се оправи. Всичко щеше да бъде точно както преди. Както когато бяха решили да заминат за шибаната Италия. Да! Дори по-добре. Тогава бяха само едни празноглавци. С течение на времето обаче бяха станали истински мъдреци. Особено чичо Данчо.
Той слушаше, опирайки се с едната си ръка на бастуна, а с другата на стената на сградата, към която се прилепваше по време на разходка заради световъртежите. Угарката му падаше по ризата, а накрая и цялата жарка се откърти и бавно полетя към джоба му, а той само леко го притисна, за да я угаси. Слушаше и като че не беше на този свят.
А Андон му обясни и колко ненормално бе това, че живееше с баба Верка. Какво, по дяволите, търсеше там! Тя не му беше никаква. Човек на неговата възраст да бъде обгрижван и изхранван от старица, бе несъвместимо с едно здравословно чувство за пълноценност. И при този начин на живот! Истинско чудо беше, че изобщо е жив. Явно имаше нещо вътре в него, което го поддържаше. Но не можеше вечно да се разчита на чудеса.
Когато чичо Данчо остана сам след тоя разяснителен разговор, му идеше да повърне всичко, дори и себе си. Гадеше му се от този непукизъм, който го заобикаляше и който се бе просмукал и в него. Как можеше нещата да стигнат до тук? Но най-много му се гадеше от гозбите на баба Верка. Имаше чувството, че последните месеци се бе хранил само с олио. И реши, че наистина ще повърне всичко. Но преди това смяташе да изпие още една-две ракии. Просто имаше нужда от отрезвяване на мисълта. Заради идеята, която напоследък все по-често му се въртеше в главата. Трябваше да помисли още съвсем мъничко.
Докато пиеше на една масичка в капанчето, някой му се обади по jsm-а. Чичо Данчо прибра едно пластмасово шише с алкохол в джоба си и се запъти към една близка градинка. В едно затънтено място се срещна с човека, който го бе потърсил. Изглежда вече се бяха уговорили каква работа имат да вършат. Непознатият даде един сак на чичо Данчо, а той го взе и плати за него. Отправи се към апартамента на баба Верка, където смяташе да се погрижи за съдържанието на шишето и да пристъпи към действие. Вече нямаше връщане. Спомни си, че когато беше решавал нещо и не го бе изпълнявал, след това животът го смачкваше със страшна сила. Едва бе успявал да си поеме въздух. Слава Богу, чичо Данчо рядко бе решавал да върши каквото и да било. Нищо конкретно, както казваше. Така допускането на грешки от преследването на химери падаше многократно. Но животът бе изпълнен с толкова много конкретни глупости, че един неамбициозен човек трудно можеше да си намери място. Може би трябваше да се научи да издребнява и да дебне, да прецаква другите, все неща, които не го впечатляваха особено. Явно животът искаше да го научи на нещо, но изглежда до този момент сигналите не успяваха да стигнат до него. Но ето че дойде ден, в който всичко му стана ясно.
Опирайки се на проклетия бастун, той крачеше по улицата и въпреки нелепата съдба, всеки който го видеше, усещаше особената лекота в движението му. Чичо Данчо отпи от шишето, прибра го и погледна в сака. Там тихо лежеше, като заспала змия, една пушка. Предметът отрази светлина към него и двамата се почувстваха едно. Вече и световъртежите си бяха отишли.
Изкачи стълбището на блока и позвъни. Влезе в стаята си и пусна телевизора, увеличи звука до край и извади шишето от джоба. През чичо Данчо мина за миг такова напрежение, че без да усети загуби контрол и се разплака. Шума около него постепенно се разми в мека тишина, а в картината се появи един млад мъж, който беше собственият му баща. Чичо Данчо се бе преместил десетки години назад и сега двамата вървяха по един път. Баща му го погледна приятелски и заговори с прости думи:
— Ето я нашата градина — посочи му той. — Иди и напълни кофата със зеленчуци! И обещай на всичките растения в нея, че както ти днес ще ги използваш за храна, така един ден и те ще използват тялото ти, за каквото там им е необходимо. Ако подходиш с такова внимание към тях, бъди сигурен, че ще останат очаровани! Просто няма друг начин, копеле.
