Чичо Данчо знаеше, че този период бе най-щастливият в живота му. Странното бе, че това нещо го знаеше още тогава. Отпи от шишето и извади пушката.
А Баба Верка бе отишла в кухнята, където имаше още работа по нейните гозби. Там, заслушана в предаването по радиото и загледана в пращящата мазнина, тя не се замисли за особеното изражение по лицето на нейния бивш зет — малко угнетено, но и едновременно с това гигантски свободно. Все едно, точно бе разбрал, че целият този свят в един миг ще си отиде и няма да има нито едно-едничко доказателство, че някога нещо е било. И това беше толкова безсмислено и хубаво! Истинска прелест!
Баба Верка зашари с очи, все едно, че й липсваше някоя подправка от сервиза. Заслуша се и усети боботенето на телевизора от стаята, което леко я смути. Остави престилката и се отправи нататък. Като отвори вратата, видя чичо Данчо загледан в екрана на телевизора, с лявата си ръка надигнал пластмасовото шише, а с дясната хванал оръжието.
— Данчо, не се самоубивай! — извиси глас баба Верка. — Помисли за децата!
Той бавно отмести кръвясалите си очи от екрана и я погледна спокойно. Наистина бе увеличил звука на телевизора, за да приглуши поне малко някой и друг изстрел. Но иначе нещо не можа да смели думите на баба Верка.
— Никога не съм мислил да се самоубивам — леко озадачен отговори чичо Данчо. — Но ти трябва да ме оставиш на мира, адско изчадие — каза високо той, за да е сигурен, че баба Верка ще го чуе, въпреки шума от телевизора. Усмихна се под мустак и стреля в нея. — Умри, звяр такъв! Отиди си в пъкъла! Аз нямам нужда от теб.
Куршумът, който изстреля чичо Данчо, направи съвсем малка рана в тялото на баба Верка. Тя по навик беше взела чиния с манджа със себе си, от която се разсипа малко по пода.
— Неблагодарен човек! — изненадано извика тя. — Като че ли те оставих гладен през всичкото това време! Искам да си ми признателен. Трябва да ме уважаваш!
Чичо Данчо не мислеше тепърва да влиза в обяснения или да се извинява за нещо. Само презареждаше и стреляше, а от жарката на цигарата му летяха искри из цялата стая. Имаше чувството, че е светец разпръскващ светлината си върху света.
— Вземи това! — викаше той, стреляше и се смееше като дете. — За малко да прецакаш мозъка ми с твоите гнусни номера, отвратително бездушно същество!
А баба Верка отначало отправи към него болезнен и обвинителен поглед, но като видя, че манипулациите й вече не вършеха работа, загърна елечето си и излезе. Повече двамата никога не се срещнаха.
След година чичо Данчо напълно се излекува, макар все още да не бе спрял напълно каквото и да било. Но трябваше да му се признае, че се опитваше. Можеше да се каже, че беше станал експерт в упражняването на автонасилие. Смяташе скоро да напусне Дупница и да отиде в Индия. Беше чувал някои неща за там и имаше желание да помисли с монасите върху някои основни пунктове от своя живот. Пък и се надяваше индийките да не бъдат толкова меркантилни като дупничанките.
Информация за текста
© 2007 Румен Вучков
Източник: Авторът
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3422]
Последна редакция: 2007-09-01 00:00:00
