— Замълчи, Карколо! Ти си жив само, защото съм изморен от кръв и ярост. Не изпитвай напразно търпението ми.
Карколо се обърна и от злоба се хвана за оръжието. Огледа долината и отново се върна при Джоз.
— Ето идват Свещените, които всъщност разрушиха кораба. Напомням ти за моето предложение, което би могло да предотврати нови разрушения и убийства.
Джоз се усмихна.
— Ти направи това предложение преди два дни. Освен това Свещените нямат оръжие.
Карколо изгледа така Джоз, сякаш той бе полудял.
— Как тогава разрушиха кораба?
Джоз повдигна рамена.
— Мога само да гадая. Мисля, че те са направили космически кораб. А мощта на един от двигателите му са насочили против кораба на Базовите.
Карколо от удивление отвори устата си.
— Защо на Свещените им е потрябвал собствен космически кораб?
— Ето, идва Деми. Защо не го попиташ него?
— Така и ще направя — гордо каза Карколо.
Деми съпровождан от свита млади Свещени се приближаваше. Джос се изправи на едно коляно и започна да го гледа. Старецът се насочи към стълбата, като изглежда се канеше да влезе вътре. Джоз скочи на крака, изтича и като прегради пътя му, вежлино запита:
— Какво искаш, Деми?
— Искам да вляза в кораба.
— Защо? питам, разбира се, просто от любопитство.
Деми известно време го гледаше, а лицето му беше застинало и очите напрегнати. Накрая отговори с тих хрипкав глас без никаква интонация:
— Искам да проверя, може ли да се възстанови кораба.
Джоз се замисли, после заговори с вежлив и разсъдителен тон:
— Тези сведения ще ти бъдат неинтересни. Кажи по-добре, ще поискат ли Свещените да ми се подчинят напълно?
— Ние не се подчиняваме на никого.
— В такъв случай аз не ще мога да ви взема с нас, когато излетим.
Деми се обърна. За миг сякаш щеше да падне. Очите му се спряха на ямата в края на долината. Той отново заговори, но вече не с равния глас на Свещен, а с печален и яростен:
— Ти си виновен, ти ни принуди да действуваме, ти ни въвлече в насилието и ни застави да се откажем от посвещението.
Джоз кимна със слаба и мрачна усмивка.
— Аз знаех, че входът в пещерата се намира под канарите. Досещах се, че строите космически кораб. Надявах се, че ще се защитавате от Базовите и така ще послужите и на моите цели. Съгласен съм с обвиненията ти, използувах ви като оръжие да спася себе си и хората си. Нима не съм бил прав?
— Прав или не — кой може да съди. Ти сведе на нула усилията ни от осемстотин години насам. Ти разруши повече, отколкото можем да възстановим.
— Аз нищо не съм разрушавал, Деми. Базовите разрушиха вашия кораб. Ако се бяхте обединили с нас за защитата на Долината Бенбек, това нямаше да се случи. Вие избрахте неутралитета, вие смятахте, че нашата болка и печал не ви засягат. Но вие сбъркахте.
— Въпреки това резултатите от работата на осемстотин години се превърнаха в прах.
Джоз невинно запита:
— А защо ви е космически кораб? Къде смятахте да се отправите?
Очите на Деми заискряха като яркия пламък на Скен.
— Когато расата на хората изчезне, ние се оказваме начело. Ще тръгнем по космоса и отново ще заселваме старите светове — така ще поставим началото на новата история на вселената. Миналото ще изчезне от паметта, сякаш никога не го е имало. Ако Базовите ви бяха унищожили, какво ни засягаше това? Ние чакахме само смъртта на последния човек.
— Смятате ли се за хора?
— Ти добре знаеш, че ние сме свръхчовеци.
Някой до тях рязко се разсмя. Джоз обърна глава и видя Ървис Карколо.
— Свръхчовеци!? — възкликна той. — Според мен сте просто голи просяци, живеещи в пещерите. С какво можете да докажете превъзходството си?
Устата на Деми трепна, а чертите на лицето му се заостриха.
— Ние си имаме нашите тандове. Те са знанието ни. Имаме нашата сила.
Карколо се обърна и продължи дрезгаво да се смее.
Джоз каза с тих глас:
— Чувствам към вас повече жал, отколкото вие сте изпитвали към нас.
Карколо се обърна.
— А откъде знаете как се строят космически кораби? Или и до това си стигнали с ума си? Или просто сте използували знанията на хората, живели преди вас в древните времена, а?
— Ние сме свръхчовеци — каза Деми. — Ние знаем всичко, което някога са говорели, мислили и изобретявали хората. Ние сме първите и последните; когато обикновените хора изчезнат, ние ще усвоим космоса, чисти и свежи като дъжда.
— Но хората не са изчезнали и никога няма да изчезнат — каза Джоз. — Развитието е спряло, но нима вселената не е голяма? Някъде има светове с хора. С помощта на Базовите и механиците аз ще възстановя кораба и ще тръгна да ги търся.
— Ти ще търсиш напразно — каза Деми.
— Тези светове не съществуват ли?
— Империята на хората се е разпаднала и сега съществуват само няколко отделни и незначителни групички.
— А Едем, старият Едем?
— Легенда, мит, нищо повече.
— А кристалното ми кълбо какво е?
— Играчка.
— Ти сигурен ли си? — запита Джоз и започна да се безпокои.
— Нима не съм ти казал вече, че знаем цялата история. Ние като съзерцаваме нашите тандове, сме в състояние да проникнем дълбоко в миналото, докато спомените не станат смътни и мъгливи, но никъде не сме срещали и дума за планетата Едем.
Джоз упорито тръсна глава.
— Трябва да е съществувал свят, откъдето произлиза човечеството. Както и да са го наричали там — дали Земя, дали Тера или Едем, но някъде съществува.
Деми поиска да каже нещо, но налицето му се появи нерешителност.
— Може и да си прав — каза Джоз, — и ние да сме последните хора. Но това аз трябва да проверя.
— Аз ще дойда с тебе — каза Карколо.
— Ти трябва да си щастлив, ако утре си още жив — забеляза Джоз.
Карколо се дръпна назад.
— Не отхвърляй така безумно претенциите ми за кораба.
Джоз се опита нещо да каже, но не намери думи. Какво да прави с непокорния Карколо? Той не намираше в себе си сили да направи това, което трябваше да направи. Бавеше се.
— Сега ти знаеш нашите планове — каза той на Деми. — Ако не се бъркаш в работите ми, аз няма да ти преча.
Деми бавно отстъпи.
— Действай. Ние сме пасивна раса и се отказваме от незабавни действия. Може би това да ни е най- голямата грешка. Но ти действувай и търси забравените си светове. Ти просто ще загинеш някъде сред звездите. Ние ще чакаме, както сме чакали винаги.
