I В таз усоя, татко мой, в мъки ти издъхна,твойта кръв, като порой, тук бликна, изсъхна.Тук остави ти глава, кости мъченишки,с недодумани слова и с глухи въздишки.Кой чу сетният ти вик молебен и жален?Кой прие във оня миг твоя взор прощален?Кой на помощ се яви, кой сгря твойта вяра,кога мечът се възви над глава ти стара?Твой съм син и тук не бях, ръка да протегна,твоя кръв съм — не успях с теб ведно да легна.Кой знай що си тук мислил, страдалецо клети,болен, немощен, унил — на звяра в ноктете?Може би да си умрял, като тиха жертва,може би си прогълчал нечуена клетва,въз съдбата, въз светът, въз небето боже,и въз мен, що в твойта смърт зех участье тоже! II Ти умря тук недалеч с упорна надежда,паметният камък веч тук се не съглежда.Може би, че в тоя час тревата го тули,или горска хала с бяс нейде го търкули.Нищо. Твойта страшна смрът нека дири няма:не теб само на светът глътна тази яма,не ти хладен падна пръв жъртва на борбата —и тъй много гроби, кръв пълнят ни земята.Колко свят в ония дни тук смъртта заграби,деца, старци и жени, немощни и слаби!Колко сенки в тоя час около блуждаяти с отчаен, гробен глас нощем тук ридаят!Ах, свободата без кръв не иде на роба:зарад нея трябва стръв от дъхът на гроба,
