вън на пътя я присрещна и на бузи й смрази нейни жалостни сълзи. Вледенена тя се лута и измъчена от глад, една нова вратня бута, влиза у един богат… На сърце й премалява: първи път за хляб решава тя ръка да си простре — струва й се, че ще мре! — К’ва е тая просякиня? — стопан вика с гневен глас — Аз съм клета сиромахкиня и за помощ моля вас! — Бре! Какво ми тая дрънка? Изпъдете я навънка! Триста просяка на ден идат дрипави при мен. Полумъртва тя се връща, дома стига с голям труд. И заваря в свойта къща гладни дяца, плач и студ. В скръб полита кат несвясна и студено й тело пада в голото легло. Скоро нейний дух утихва. Тя поглежда в коностас и във него се усмихва матер божия тогаз… Чудо!… Ликът оживява, гледа, мърда, приближава. Но веднага с трясък, с звън изгърмя каляска вън. Слуша: хлопват се вратата! Тя се вярува едвам… — Боже мой! — викна клетата — Петър нейн влиза сам! Хубав, пременен, учуден… — Как! Такъв живот ли труден ти прекарваш — вика той. — О, страдалний ангел мой! И прегръщат се и двама с тайни сълзи и без глас: — Татко ви дойде си, мама, господ се смили за вас! Няма веке да търпите студ и гладни да стоите! И децата с вид благат фърлят се на бащин врат. — Кочияш! — извика Петър, — впрягай коне бързишком и да бягаме кат ветър къмто моя хубав дом! Бърже сядат в колесница, тя и Петър, и дечица и по снежний гладък път коне вихрено търчът. Тя се тихом опрощава с родни улици, село и едвам си наумява за предишното тегло. Тя съзира от колата злият стопан на вратата: — Не се сърдя — му каза, — аз честита съм сега. Коне бягат буйно, силно бичът пляска и плющи. Петър пита я умилно: — Още любиш ли ме ти? — А тя със сърце благатко, пълно от възторг голям, ту усмихва му се сладко, ту децата милва там. Зимний ден се веч преваля и небето се стъмни, а колата се търкаля йощ по снежни равнини. Но веднага, в полумрака,
