жена!… Той сега е на баните в планината… И видя Милена там стръмни борови гори, сенчести хладни долини, дето шурти пенлива бистра река… Навярно такова е мястото, дето е сега Стоян, в планината се такова бива: зелено, хладовина, весело… И дойде й на ума рекичката и долината в тяхната планина, дето тя белеше платно, и клонестия върбак — там най-напред се бяха срещнали и залюбили… Подир две недели Стоян ще се завърне. Тогава вече как-как ще литне тука и ще го намери… Ех, кога ли ще изминат тия две недели?
С подобни мечтания в главата Милена продължаваше да върви из улиците, без да обърне внимание на нещо, без да види едного от стотините хора, мъже и жени, които срещна. Тя нямаше какво да вижда, градът беше мъртва и глуха пустиня за нея, щом нямаше в него Стояна. Тя машинално само се отбиваше ту на една страна, ту на друга, за да даде път на файтоните. Тя се беше озовала в многолюдната Витошка улица и вървеше из средата й. Изведнаж Милена съгледа, че право срещу нея се зададе някакъв черен куп, някакво странно нещо, за което никога не можеше да си въобрази какво ще е. Тогава тя се отби на тротоара и се спря да види какво минува: видя едни черни кола, цели почернени, и малко другояче, които теглеха полека два черни коня; вътре в колата лежеше само един дълъг, черен ковчег, а отпреде беше седнал при возача солдатин, поп с кръст в ръка и с патрахил на рамена. Зад колата вървяха и два реда солдати. Милена зяпаше в недоумение; тя се не догаждаше, че вижда погребението на един войник; разбра само, че това шествие има някакво черковно, религиозно значение, разбра това по попа, който стоеше на колата с кръст, и по мъжете, които си сваляха шапката при срещата на черната колесница… Тя си продължи пак пътя. Тя не попита никого какво беше това. Градски работи. Малко ли чудесии вижда в тоя град, който нито е сънувала? Но ней що й трябват всичките тия чужди хора и чужди работи? Само Стоянчо й е мил, друго нищо няма за нея интересно и в тоя град, и на света. Едничкото нещо, което й поговори на сърцето, бяха войниците; тя виждаше в тях Стояновите другари. Кой знае, може би и някой от тия момци да се познава, да са приятели със Стояна. И тя се пак извърна и гледа няколко време с умиление отходящия нататък взвод на войниците.
Когато Милена щеше току да улови друга улица, тя видя на желязната чешма, че се миеха няколко солдати; неволно фърли очи на тях, като че искаше в тях да види мъжа си, макар че тя хубаво знаеше, че мъжът й не може да бъде тука. Но пак това не биде напразно. Тя видя един от солдатите с отхлупена назад шапка, който си обрисваше лицето с кърпа, и го позна. Той беше от село. Тя тичешката отиде към него.
— Димитре? — извика тя весело.
— Добре дошла, Милено!
Войникът я присрещна и й подаде ръката си. Първата дума на Милена беше за Стояна: виждал ли се е скоро със Стояна, как е Стоян, и му разправи как го дирила, но бил отишъл с капитана си на бани…
Войникът я изгледа позачудено.
— На бани? — попита той.
— Ами на баните, с капитанина си и с жена му.
Димитровото лице доби недоверчиво изражение.
— Наздраво знаеш ли, Милено?
— Та нали ти аз думам, Димитре? Оная жена, старата, няма да ме лъже?
— Как? Чудно… Та той излязъл из болницата? — извика войникът.
Селянката го изгледа сърдито.
— Та ти сънуваш, ти нищо не знаеш, Димитре? От болницата Стоянчо е излязъл още миналата година… А сега слугува при капитанина, в къщата му, и капитанинът го завел със себе си на баните. Та един час нали приказвах със старата жена?
Милена във вълнението си не бе разбрала, че госпожата беше й говорила предположително, колкото се касаеше за Стояна.
— Ще се завърнат след две недели!
Войникът климна с глава отрицателно. Той разумя заблуждението на Милена, стана му много жално за нея. Но строгостите на войнишкия живот затвърдяват чувствителността на сърцето и той каза без забикалки:
— Какво ми пееш ти, Милено? Стояна го занесоха на болницата още преди петнайсетина дена. Зле бил, казват. Я по-добре иди да го видиш, хазър си тука… Хай иди, поздрави го и от мене… Хей, там болницата… Прощавай…
И Димитър, като й разправи посоката на болницата, се затече да стигне другарите си, които се бяха запътили към казармата.
Краката на Милена се подкосиха. Светът фана да й се върти пред очите и мислите й се забъркаха… Тия страшни думи на Стояновия другар изгониха всичките благи чувства и сладка увереност в душата й. Тя не знаеше защо, но Димитровото съобщение миришеше така на истина, на най-страшна истина, боже! Страшно й беше сега. Като се посвести малко, тя се запъти като пияна, излезе на полето, на зелената равнина и видя белите сгради на болницата. Подир много лутане и разпитване там, тя узна към кого трябва да се обърне, за да пита за Стояна и да поиска да я пуснат при него.
— Как му е името на болния? — попита чиновникът, човек барачест и намръщен.
— Казах ти, я: Стоян го викат — отговори Милена със сфанат глас и с глава зашеметена от миризмите на болничните лекарства.
— Стоян, кой, чий? Името на баща му?
— Стоян Тасков. Таско думаха баща му.
— От кое село?
Милена обади името на селото.
— Кога е постъпил тука?
— Че знам ли? Димитър ми каза, че петнайсетина дена има от ка’го докарали тука.
Милена впери уплашена очи в лицето на чиновника, който фана бързо да прелистя някакъв тефтер, тя с трепет очакваше на всеки миг да я погледне и да й каже: „Тука е!“ И тя виждаше вече с трепет в ума си Стояна на леглото, изсъхнал, пожълтял от страдания, щото мъчно може да го познае.
Две-три минути чиновникът търси с начумерено чело, па най-после каза:
— Няма го тука, не е постъпал тука такъв болник.
Сърцето на Милена се преметна от радост. Надеждата я съживи.
— Нали го няма тука? Оная старата жена право ми казваше, че е отишъл с капитанина си на баня в планината… Защо ме излъга Димитър, та ме уплаши? Аз знаех, че Стоян е далеко сега, аз знаех… знаех… — гълчеше радостно Милена на чиновника, като че искаше да дели с него щастието си…
Как й се видеше добър тоя човек сега! Макар и така начумерен и зъл от пръв път, пък стои някак си хубаво лицето му сега и ти се иска да го гледаш… Радостта й мяташе ясна пелена въз всичко, що я окръжаваше.
— Няма го тука! — повтори равнодушно чиновникът, като оттикна тефтеря и се залови за първата си работа.
Милена разбра, че нямаше вече тука работа, и излезе в двора. Гърдите й се разпуснаха на свободния въздух. На душата й беше леко и весело. Тя се запъти към вратата. Но в това време я извикаха от прозореца на кантората, отдето тощу-що излезе. Тя се извърна, па извика плахо:
— Ух, забравих си торбата!
И тутакси се повърна там, дето я повикаха, за да си я земе. Тя я намери до вратата, дето я беше сложила, грабна я и тръгна да излезе.
— Чакай, булка, къде отиваш? — извикаха из писалището.
Тя се извърна и видя там сега двама души над един тефтер. Очевидно не за торбата я викаха — те надали бяха я забелязали, а друго нещо имаше да й кажат.
Тя се повърна и се спря зачудена.
— Как викаха твоя мъж? — попита другият голобрад чиновник, когото одеве нямаше в писалището.
— Стоян Тасков от село П. — отговори натъртено Милена.
— От П. Стоян Атанасов, предаден от капитан Начев… — произнесе голобрадият чиновник, като натискаше нещо с пръста на тефтеря.
— Да, той е — избъбра другият.
