Иван Вазов
Среща
В една от крайните улици на София, отскоро прокарани, вървеше една неедра, но хубавичка и напета селянка, пременена празнично (тоя ден беше празник) с пъстрообшит сукман, с чист бял нагръдник, с алена престилка, забрадена гиздаво с жълта шамия, както ходят невестите къде Вакарел. Тя носеше една шарена торбица.
Когато селянката стигна къде края на улицата, тя се спря при вратнята полуотворена в един стобор. Тоя стобор заграждаше доста голям двор с градина, насадена с няколко дръвчета — дребни и мършави, както са всичките в София — и развеселена с моравокадифени теменуги, с кичеста ралица и няколко стърка смесна китка, всичките клюмнали под жежките лъчи на слънцето. В дъното се издигаше двуетажна къща с балкон и с някакво триъгълно украшение от рязани дъски на челото като на „шале“.
Беше голяма жега. Младата невяста погледна през пречките на вратнята, бутна и влезе в двора боязливо. Дворът беше пуст, както и улицата; на прозорците не се показваше никой, макар че с отварянето на вратнята издрънка и звънчето, което я съобщаваше с къщата. Селянката се поозърна, почака. Мина се няколко време, никой не излизаше, нито пък се чу някакъв шум отвътре, който да обади, че там има живи хора. Тя си отри пота на лицето и пристъпи още няколко крачки до къщата, да се намери на сенчица. Като чака и слухтя доста очудена няколко време, тя похлопа на входните врата и извика:
— Стояне!
Но и на вика й никой не излезе. Тя тогава забеляза, че на прозорците на долния кат бяха спуснати завесите. Тия закрити прозорци посред пладне и това мълчание я направиха да помисли, че хората ги няма тука, оставили са тая къща, а може би и София. Така приличаше да е работата. При тая мисъл едно скръбно недоумение се изписа по лицето й… Тя пак излезе на улицата, за да види някого. Из съседната вратня излязоха няколко деца и заиграха там на „топ“. Селянката се обърна към по-голямкото от тях:
— А, бре стрина, я слушай, камо е наш Стоянчо? Ти знаеш ли наш Стояна?
Детето погледна очудено, па пак отърча да грабне топа и не й отговори нищо.
Тя повтори питането си. Но и тоя път нема успех. Хлапачето беше твърде улисано с играта си и нито се вече извърна към нея. Тя изгуби надежда да заприказва с децата и фана да назърта за другиго. Но улицата оставаше пуста нататък. Минаха по едно време двамина-троица хора, но те идеха от други улици и не можеха нищо да знаят. Те я разгледаха с някакво безочливо любопитство, хубавото й лице пламна от червенина и тя се извърна на друга страна. Тя беше забелязала днес много подобни погледи у ония, които я срещаха, но нейните очи искаха погледа на другиго, когото напразно диреше. Два часа се минаха така, а тя стоеше изправена до стобора, на тясната ивица от сенчица, която той правеше. Сърцето й потреперваше от нетърпение и скръб. „Бари жив ли е да зная“, помисли си тя. Па отиде, та почука на съседната вратня, може тука хората да й обадят. И тука нема отзив; надникна даже в прозорците на долния кат, но вътре никого не видя. Тя остана слисана.
— Та тука свето е измрел! — издума си тя, като стисна зъбите си нетърпеливо.
Слънцето беше на пладне. Време не й оставаше да чака. Тя трябваше да тръгне и да се върне тая вечер, макар и в мрак, в село, ако не искаше да остане да нощува в тоя непознат град. Другарките й я оставиха. Тя се поозърна още малко — нищо… Тя пак фърли скърбен поглед през пречките на вратнята в двора, дето нито я посрещна, нито я изпраща някой. Той стоеше умрял и мълчалив. Ненадейно една вратня се хлопна надясно от нея, отгоре, над главата й. Тя дигна очи и видя, че тая врата се отвори на балкона на съседната къща, обърнат към двора, в който тя дири Стояна. Из вратата излезе една жена на години, с доста почтен вид, облечена в черно, и седна на сянка в един стол на балкона, нареден със саксии с молоха. Младата селянка рипна от радост, като видя жив човек, с когото да прикаже.
— Бабо, бабо! — извика тя с един глас, от който екна цялата улица.
И тя залепи в нея соколовия си поглед, като че ли искаше с него да я улови и задържи да не би пак да изчезне.
Госпожата се наклони над железния пармаклък и я погледна с любопитство и с добродушен вид.
— Какво е, невясто?
— Ами дека се е дянал капитанино, дето е тука?
— Няма ги, невясто, сега.
— Дека са, бабо?
— Отишли са на баня в планината… Сега нали видиш — жежко, невясто… Защо ти са?
Но селянката вместо да отговори попита:
— Та и момчето е с тях, така ли?
— Кое момче?
— Момчето ми, бабо, солдатино, нали е при капитанино?
— Ха, денчикът ли?
— Той, той, бабо, та ти го знаеш! — извика възхитена селянката.
— Знам го… Какво ти е то, момчето, брат ли ти е? — попита госпожата, като не можеше да предполага, че то ще е син на тая толкова млада жена.
— Не, не, не, невяста му съм!
Госпожата се поусмихна.
— Да ти е жив, невясто, добър юнак си имаш… Та него ли дири?
Госпожата й обясни, че преди две недели нещо го видяла, че шътал по двора, здрав и юнак, а преди десетина дена офицеринът тръгнал за баните и разумява се, с него и денчикът. Трябва да се завърнат след две недели, доколкото тя знае. Много добро солдатче, Стоян, и разумно… Тя го знае…
Селянката зяпаше в устата на госпожата и гълташе всяка нейна дума. Тя я запитва още и узна всичко онова, което госпожата знаеше за Стояна; тя не знаеше как да се отплати на тая добра жена, дето я пораздума и зарадва.
— Ех, то, бабо, като си доде Стоян, поздрави го от мене, да му речеш три пъти: Милена, невястата, много здраве, рече, да ти кажа… Доходи за тебе, ама те нема, та се не видохте… Чу ли, бабо? И кажи му, че му донесох нещичко, чорапци и дружко… Ех, че как не го заварих… Сполай на тебе, че се случи…
Селянката се наведе, развърза торбичката, загреба шепа череши и ги поднесе към балкона, от който я деляха няколко метра.
— Бабо, как да ти дам да позобнеш черешки… За момчето ги носех… Заповядай…
И като видя, че е невъзможно да досегне балкона, тя направи движение да влезе в портата, за да занесе черешите на госпожата.
— Благодаря, невясто, недей се труди… Черешарка не съм… От кое село беше ти?
— От П.
— Дал ти господ сила, булка — каза госпожата, като гледаше през покривите жълтеникавите баири в хоризонта на изток, зад които беше селото на селянката.
— Прощавай, бабо, и когато дойде Стоян, три пъти му кажи много здраве от мене… Милее те, кажи, много Милена…
И тя тръгна бързо нататък.
Милена беше се женила преди година и половина за Стояна, по любов. Голяма беше радостта им, дълбоко благополучието им, но за късо време: два месеца бяха годеници, месец — младоженци. Един месец само — па остана съща вдовица: зеха Стояна във войската. Не видя си булчинството. Много сълзи пролива Милена. Остана между зли и намусени свекъри… Радост имаше само, когато дойдеше от Стояна много здраве, а той често пращаше хабери по селяни. Милена само от тия хабери и за тия хабери живееше. Само веднъж тя се много кахъри за него, кога се поболя и влезе в болницата. Но даде господ, та оздравя… А сега е още по-добре: от три месеца е денчик при капитанина и много се фали с човека… Защо не са добри хора и у дома й? Свекърът, а свекървата хеле, люто я мъчат; нагрозили са я зле, всеки ден клетви и поразии… Живот се не живее веке! Да беше Стоян дома, закрилял би я, но няма го, та и от три недели не го е разбрала. Тя се открадна вчера и дойде да го види, да му се порадва, да му се поплаче, та да знае Стоян какво копнее жена му… Но няма го, няма го тука! Сега пак в почерняла къща отива, неутешена, непогалена със сладка думица от никого. Хеле добре, че барем го разбра, че е здрав и жив. Каква добра е тая стара
