— Цанка да държиш, чуваш ли? — извика Младен със задъхан глас и прибледнял от ярост. — Ще те направя на прах и пепел!
И момъкът си тръгна, но той чуваше ясно зад себе си гръмогласните псувни на Миля чорбаджи:
— Хайдутин с хайдутин, проклетият син! От комита баща какво искаш да излезе? Пак комита!
Всичките тия неща минаха през ума на Младена и жестока злоба кипна в гърдите му.
— Аз ще го убия, ако я даде другиму, па и нея, и мене си! — избъбра той…
Но скоро мислите му се пренесоха на друга, по-нежна и успокоителна картина. Видя селото. Цяло спи то сега под звездното небе; рекичката ручи край високото плетище на Милювия двор, под увисналите клони на старите върби; край водата гъски дремят; всичко е тихо в двора; крушата само шумоли и фасулевите вейки шъпнат; до тях е сайвантът, дето стои станът; там си постила и спи Цанка. Сега всички къщни спят, но Цанка е будна, буден е неговият гълъб и мисли и той, и въздиша и той… Как ли се би зарадвала тя, ако чуеше гласа му, че я вика тихо, че й съсне в мрака; ако би го видяла пак и би останали сами и би си изприказвали сладко-сладко всичко, каквото имаха на душите си преди раздялата… и още колко радости! Тя би се измъкнала като змия от леглото си, без някой да сети… Тутакси една мисъл му дойде: дали не е възможно да иде да я види? До съмване има още шест-седем часа, време достатъчно за едно любовно свиждане на край света, а не на един час разстояние! В един миг той зема решението си. Сега вече нищо не би го спряло: огнена река да му се изпречеше, щеше да я мине; в крепост да се превърнеше плетът на Миля, щеше да влезе… Звездите мълчаливо трептяха на дълбокото лазурно небе. Пълна тишина царуваше наоколо. Нарушаваха я само няколко юнашки хъркания на дълбоко заспалите момци. Младен стана предпазливо и се запъти бързишката през полето надлъж по желязната линия. Скоро изчезна в полумрака на лятната нощ.
Полунощ минаваше, когато цял разтреперан от сладката среща Младен излизаше из селото, за да иде до станцията и оттам да фане по железния път. Дотука той от никого не бе виден, ни срещнат. Селото беше мъртво и пусто и това го благодареше; той желаеше да остане тайна неговото скришно ходене в село, както и причината му. Усещаше сега, че е престъпил солдашката дисциплина, че постъпката му е лудешка, но че е извън силите му да се въздържи от нея. Той бързаше, той не знаеше часа, страхуваше се да не би зората да го превари и той ускоряваше хода си… Вятърът се беше поусилил и глухо фучеше между плетищата и клоните на орехите. Когато Младен се намери на къра вече, една силна светлина блесна отляво. Той погледна: далеко в нивята жълти пламъци изскачаха из кръстците; вятърът развяваше пламъците и те префащаха нови снопове и кръстци и образуваха една пречупена пламенна река. Цялата околност светеше, пожарът се предаде и на една голяма купня със снопи и висок огнен стълб зализа въздуха, развяван на буйни езици от нарасналия вятър… В тоя миг Младен чу човешки стъпки наблизо, той погледна стреснато и видя две човешки фигури насреща си: то бяха на двама селяни от селото му; той чевръсто се дръпна и мина приведен зад едни храсти, уверен, че го не познаха отминалите селяни. Като се успокои с тая мисъл, Младен повървя малко, но пак се спря да види пожара. Той се изпълни от жалост пред тая картина. Тук загинваше безконечно количество човешка мъка, обръщаше се на пепел в няколко минути цяло богатство, създадено от труда на природата и на човека и никоя сила не беше в състояние да изтръгне из обятията на алчната стихия тоя сух и леснозапалим материал. Тоя пожар, причинен навярно от злосторник, се показа като едно лошо предзнаменование на Младена. Той продължи пътя си и дълго време още зловещото осветление го следеше. Той усети облекчение, когато една рътлина закри от погледа му съвсем зората от пожара. Когато пристигна при другарите си, той ги завари пак заспали дълбоко. Той се дръпна при тях сломен и заспа.
В това време зората фърляше първите си белизнави шипове по утихналото и забледняло небе.
По изгрев слънце влакът мина по направения мост и по обяд пусна войниците в града, който гонеха.
На другия ден надвечер повикаха Младена при офицерина му. Той се доста очуди от това повикване. Но очудването му се промени на смайване, когато влезе при началника си: там видя Цанкиния баща, Миля чорбаджи.
Той прибледня.
— Дали не са ме усетили? — помисли си той. — Не, никой не знае… Милю е дошъл да се плаче за думите, дето му хортувах… няма нищо страшно.
Лицето на офицерина беше строго. Милювото беше изкривено от ярост.
Младен се изправи неподвижен като статуя.
— Младен Райчов, когато нощес останахте при разваления мост, ти става ли да ходиш другаде някъде? — по-пита го офицеринът.
По това питане Младен разбра, че ходенето му в селото е станало известно; вероятно познали са го селяните, които го срещнаха нощес, и са го обадили. Той реши да не лъже, да изповяда престъплението си и храбро да изтегли наказанието си. Но само едно няма да каже: няма да обади за срещата си с Цанка! Не, той няма да срами момичето за нищо на света… Може да умре, но няма да каже. Решил това веднаж, той няма вече да отстъпи. Упорството му се преобърна в желязна воля. Младен беше един от ония корави наши селяни, надарени с твърд и непоклатим характер, които в последната война, в болниците, очудваха със свърхчовешко търпение и невъзмутимост, подложени под хирургическите инструменти.
На началниковото питане Младен отговори право, че е ставал и ходил до селото.
— Какво чини в село?
Младен мълчеше.
— Лъжеш, до село не си ходил, ами до нивите ми само! — извика Милю сърдито.
Младен падна в друга изненада. Значи срещата му с Цанка е останала тайна. Това го зарадва. Но защо тогава тоя гняв от Миля и какво иска да каже той? Той не разбираше.
— Защо си ходил на Милювата нива? — попита офицеринът, който не счете вече за нужно да го пита какво е правил в селото, понеже беше напълно убеден, че в селото не е ходил.
Сега чак Младен сети всичко: запалените кръстци са били Милювите и Милю него набежда в пожара, в такова страшно престъпление! Той се възмути при тая мисъл и отговори:
— Аз до село ходих само и никакви Милюви ниви не знам, нито съм дирил.
Нему му пак дойде на ума за двамата селяни; да, те са го наклопали!
Офицеринът се навъси.
— Какво си се заканвал завчера на негова милост? — попита той, като посочи Цанкиния баща.
Младен погледна смаяно.
— Какво се пулиш? — обади се Милю. — Питай го, питай, ваше благородие, не рече ли ми, че ще ме направи на прах и пепел?
— Отговаряй — каза офицеринът.
— Казах.
Тая прямота и откровеност позачудиха офицерина и му се харесаха. Младен спечели в симпатията му; но за жалост всичките обстоятелства говореха против него. За офицерина не оставаше ни сянка съмнение, че пред себе си вижда същия виновник на пожара.
— Отведи тогова на гауптвахта — заповяда той на вестовоя.
Когато изведоха Младена, офицеринът се обърна към Миля:
— Чудно, как това момче по вид и по характер не изглежда да…
— Цял палисвят, ваше благородие, нали ти се изповяда като пред духовник? От комита баща какъв син искаш? — пресече му живо думата Милю.
Офицеринът го изгледа строго и излезе.
По човеколюбиви съображения престъпникът беше предаден на гражданското углавно съдилище.
Никога съдба от подобен характер не стоеше по-ясна, не се гледа по-бързо и не се реши с по-чиста съвест от почтените съдии. Доказателствата за виновността на Младена бяха така ясни и необорими, щото сам защитникът, въпреки упоритото отказване на Младена, го счете за крив и се ограничи да иска за подсъдимия не оневинение, а по-слабо наказание… Осъдиха Младена на три години затвор.
………………………………………………………………………………………………………………………
Младен чезнеше вече пет месеца в затвора.
Един ден младият затворник се смая, когато видя, че подир старшия влезе в тъмницата му и Цанкиният баща.
— Младенчо — каза Милю запъхтян, — не грижи се веке, тебе те пускат, защото нищо не си бил крив,
