Иван Вазов
Бикоглав
Влакът тощу-що бе спрял при станцията и вече се готвеше да тръгне. Защото тука той се бави само две минути — колкото пощата да се предаде. Рядко бива вагон да пусне или приеме пътник на тая заглъхнала станция.
Но днес, като никой път, доста големичък куп селяни и селянки се валяха пред зданието на станцията, гълчаха живо, прощаваха се с други, които имаха китки и чемширови клончета на шапките си. Това бяха запасни солдати от ближното село К., които се викаха на обучение; то щеше да трае не повече от три недели, но един лъжлив слух за някаква близка война беше смутил селяните и те изпращаха момчетата, като че нямаше за дълго или никога да ги видят. Скоро изпращачите се натрупаха пред един стар дълъг вагон, трета класа, прикачен напред, почти до самия локомотив. Това първенство, отдавано на тия сиромашки вагони, се дължи на твърде зловещи съображения: в случай на злощастие, предните кола винаги имат привилегия да се преобръщат на трески заедно с човешките същества, които са в тях; и с това често се спасяват от гибелния пръв удар подирните коли, за които се плаща по-скъпо.
В последния миг, в мига, когато влакът се затресе и бавно тръгна, една хубавелка мома чевръсто скокна на стъпалото и простря китка към един висок, синеок солдатин, който до половина се приведе из прозореца, та пое китката, като стисна до счупване пръстите на девойката.
Тренът тръгна и двамата млади не успяха или се не сетиха нито една дума да си кажат. Девойката, запъхтяна и почервеняла като божур, не сваляше очи от същото прозорче на вагона, което се повече и повече се отдалечаваше и из което една глава без шапка още стоеше неподвижна.
Не подир дълго време влакът възви зад една гола височина. Слънцето притрепера като разтопено златно кълбо над черното бърдо и потъна зад него в едно огнено море. Мръкваше бързо. Влакът следваше да лети с растяща бързина из пустото и затъмняло поле. Светна и кандилото от покрива на вагона. Момчетата заразвързваха торбите си, за да извадят каквото имаха за похапване, да вечерят. Ненадейно машината изсвири заглушително и след това влакът спря.
— Какво е това? Станцията ли е? — питаха се момчетата, като се взираха в тъмния кър.
Но нищо подобно не се виждаше. Железницата бе спряла насред полето; явно бе, че някакво препятствие стоеше на пътя.
— Червен фенер има! — обади се един.
Действително от следващия кантон бяха запалили червен фенер — условен знак за непроходимостта на пътя. Скоро разбраха, че ближното мостче се е продънило и че влакът ще чака до сутринта, доде се свърши поправката.
— Които желят, могат да слязат! — прозвуча гласът на кондуктора, който отваряше вратите.
В един миг солдатите се найдоха долу в мърчината, на чист въздух. Същото сториха и пътниците от другите вагони. Но те не приеха спокойно и безответно неприятната случка.
— Това е безобразие — викаха едни господа от втора класа.
— Слепи ли са били по-рано да поправят моста, а не да плуем цяла нощ на къра! — гърмеше първата класа.
Запасните обаче погледнаха по-хладнокръвно на произшествието, то ги само поочуди, но никого не разсърди. У тях се събуди солдатинът, на когото покорството и безропотната търпеливост са първите обязаности.
— Чувайте, хай да лежим на тревата — извикаха неколцина.
— Болярите нека спят във вагона, за да не настинат — смееше се друг.
— На тревата, под синето небе!
И никой не щя да остане във вагона. И когато „болярите“ дигаха стъклата на прозорците, за да ги не досяга нощната хладовина, войниците се натъркалваха по меката тревица на полето, с очи обърнати към треперливите звезди, които засипваха като елмазен пясък цялото небе, и с мисли, устремени към невидимото село, дето за тях други души сега мислеха и въздишаха.
Разговорите лежишката полека-лека загасваха. Съкрушителните вълнения на тоя ден на прощаване и раздяла с всичко мило и драго, каквото имаха на света, и обайната прохлада на нощния зефир скоро склопиха клепачите на морните момчета. След един час вече се чуваха само силните и равномерни дъхания из двайсетина здрави гърди.
Само един от тях стоеше още буден. Той беше Младен Райчев, юнакът, комуто видяхме, че девойката подава китка. Образът на момата не се махваше от очите му, не излазяше из ума му. Той я гледаше се такава, каквато му се представи в последния миг, преди тръгването на влака: с лице пламнало, запъхтяно от тичане, с черни, огнени и уплашени очи, овлажнели от сърдечно смущение, с алени като мерджан устни, на които се бяха спрели някакви думи прощални, сладки и неизречени; ръката му и сега гореше от стискането на пръстите й и той стискаше силно и жестоко китката. Душата му трепереше от едно тайно и мъчително усещане, прилично на жажда неутолена, на някаква потребност да види някого тука, да каже нещо някому, нещо безименно и неопределено, но което като камък задавяше гърдите му. Струваше му се, че сърцето и душата му останаха там, на станцията, и че истинският Младен остана там, а тоз е друг, лъжлив.
Мъчението му произлизаше и от това, че през последните няколко дни той не беше виждал Цанка, той я видя само в часа на тръгването си, за един миг само… Той не успя нито една дума да й каже, нито да чуе от нея. А имаха толкова неща да си кажат и изговорят преди раздялата. Тя му се мярна и изчезна като един сън. Да, истински сън наяве. Явно е, че тя, горката, бе се отскубнала крадишком да дойде да го изпрати и едвам свари; и когато нему се изгледаха очите за нея, нейното сърце също е премирало от мъка и нетърпение! И той сам, сам беше причината, дето са я задържали. Вчера той отиде при баща й, Миля Каражелев, чорбаджията, надут, гневлив и злорек селянин, но на часове с добро сърце, и го завари тощу- що изпращаше гости.
— Бай Мильо — каза Младен, — аз утре тръгвам с нашите запасни войници; дойдох да ти кажа прощавай като на по-стар и да ти искам благословията…
Милю чорбаджи се слиса. Дълги години той бе имал умраза с покойния Младенов баща, някогашен бунтовник — и такъв останал и докрай — човек с рядко упорита глава и непреклонен нрав. Милю го наричаше презрително „комита“ и покрай него не можеше да гледа и Младена, наследил с юначеството и бикоглавския характер на баща си и умразата му против чорбаджията… Отде доде той сега да иде да се прощава с него и да му иска благословията?
— Ще идеш, а? Хай на добър час, дано там те направят човек; покойният Райчо ви народи кучешки синове, бог да го прости — каза Милю.
— Бай Мильо, за тате лошо да не хортуваш… Стига му гриза костите приживе! — каза Младен с разтреперан глас.
— Е, какво искаш, бе чоджум? Ако отиваш, пръждосвай се по-скоро! — извика Милю, като устрели с ненавистен поглед момъка.
Младен не мигна. Грубостта на чорбаджията намери скала в неговата упоритост. Той каза решително:
— Аз ще се пръждосам, но преди да се пръждосам, искам да ти кажа две думи и тия думи хубаво да ги запомниш.
— Казвай да видим.
— Като се върна от службата, ако се върна жив…
— Е, ако се не върнеш жив? Ще стане кокоша жалба в махалата ни! — пресече го грубо Милю.
— Като се върна жив, аз ще ти искам Цанка… Дотогава да я не даваш другиму.
Като чу тая дързост, Милю втренчи очи в момъка, за да го види не гаври ли се с него; но в Младеновия поглед не се четеше смях, а една смела решителност. Тогава Милювата ярост избухна в презрение.
— А бе, пъси сине, ти искаш чуждите дъщери, ами тебе кой те иска, просек въшкави! Я го виж, те го пъдят от селото, той пита за поповата къща!…
— Мене ме иска Цанка, ние се любим — издума развълнуван Младен и свали надолу очи.
Чорбаджи Милю вместо отговор викна, та се изсмя колкото му глас държеше, мушна ръцете си в джебовете на потурите и се запъти нататък.
