Какъв огън блещеше в очите му. Той хвърляше в арабското небе тия гръмливи звукове, които то не разбираше, па се спираше внезапно и впиваше очи в голата планина на хоризонта на север и се ослушваше, като да получи през нея отзив от гръмливия ек на марша и на войната в България…
— Ах, да чуя веднаж българския марш, па тогава да умра! — викаше той.
VI
Постоянно заети и вълнувани от тия разговори, образът на отечеството не ни оставяше. То беше нашият трети, невидим другар. Но това още повече разгаряше копнеенето ни за него, дущите ни се терзаеха от безполезна мъка. Ни едно известие за войната не бе дошло до ушите ни от деня, в който пристигнах в Хаче, сиреч в началото на септември. А сега беше краят на ноември. Нашите другари в Худайда бяха по-благополучни: пристанището ги свързваше, макар и рядко, с Европа, а ние тук бяхме като на други свят. Истина, таборният командир се сношаваше със Сана, резиденцията на мютесарифлика, посредством керваните, но как можехме да питаме? Как смеехме да покажем интерес за войната, когато нашата българска народност и така раздражаваше подозрителния фанатизъм на турците! Мъчехме се само по лицата им дебнешком да уловим какво-годе нещо; във всяко тяхно изражение искахме да отгатнем, прочитахме някоя перипетия на войната; ясни ли бяха тия лица, нашите се покриваха със смъртни облаци, угрижени ли ни се видеха, в нашите души кипваше луда ярост, без да имаме сигурни основания за нея. Това постоянно шпионуване ни направи доста добри физиономисти — предчувствието на сърцето ни допълваше наблюденията на окото. В първите дни на декември по стреснатото шушукане, по смущението, по необикновената оклюхналост на офицерите заключихме, че Плевен ще е паднал! И така излезе по-после; новината бе употребила десет дена (Плевен падна на 28 ноември), доде да пристигне от Вит до тая арабска пустиня! Но радостта ни не искаше да признае никакви съмнения, ни граници… Помня как цяла нощ престояхме будни с Каранова, как той беше в един вид полуда и често скачаше из стаята и пееше своята „Gronde Maritza teinte de sang, de sang, de sang, de sang.“ Той само с напева на тоя стих облекчаваше сърцето си от приливите на скръбта или възторга…
VII
Но аз бях принуден временно да се лиша от моя другар. Назначиха ме при един отряд в поход против едни арабски племена, заселени на север от Хаче. Тия племена са твърде войнствени и се подчиняват на свои шехове. Някои от тях, ако и да са подчинени на Турция, не плащат никакъв данък: напротив, доскоро турците го плащаха на техните шехове. Когато турците се покажеха неточни, арабите, предвождани от свой махдия (пророк) и въоръжени с фитилеви пушки и с маждраци, обявяваха война на турските войски и воюваха по много месеци с тях… И сега беше такъв случаят. Турците надвиха, но с големи загуби. Ротата, в която се числях и аз, като се намираше в една кула, превзета от арабите, биде хвърлена от тях на въздуха. Всички, с ротния командир, станаха на късове. Оцелях само аз, защото в това време бях пратен два часа далеч от лагера, да управлявам една военна болница. И под нея арабите туриха барут, но успяха само част от нея да разрушат. Подир толкова премеждия, изтеглени за една чужда кауза, аз най-после, след тримесечно отсъствие, завърнах се съсипан в Хаче.
VIII
Първата ми мисъл беше да тичам при Каранова, да питам за каква-годе новинка. Аз бях ожаднял да чуя нещичко за България. Току-що излязох из вратнята си, срещна ме полуголият арапин, слугата му. Бързо ме поздрави с темена, като загърна пещимала си около тялото.
— Добре дошел, юзбаши!
— Къде? Какво прави колагасъ?
Той ме погледна сепнато.
— Ела да го видиш, юзбаши, досега двайсет пъти дохождах да видя дали си дошел — отговори арапинът тъжно.
— Болен да не е?
— Много болен… зле болен!
Аз тичешката тръгнах към дома на Каранова. Намерих го на леглото. Не му продумах нищо. Той беше унесен. Джемал ефенди, един от таборните доктори, и една стара, сгърчена черна бабичка, бедуинка, стояха там. Докторът ме приближи, поздрави ме тихо и ми прошушна:
— Не го бива…
На моите бързи запитвания той отговори, че другарят ми като да лежи от остър тифус, но с други усложнения. Не може добре да си обясни болестта… Мисли, че тя има повече психически причини… Положението му е критическо… От пет деня нищо не е вкусил. Повече бълнува и пита за мене. Но това се случва все по-рядко. Преди малко се бил пак поокопитил и ме викал; но ето го сега пак без свяст и като мъртъв. Температурата му е неимоверно висока и докторът предвижда скоро конеца му.
— Да — прибави той, — вика още и някоя Марица… Коя е, някоя българка… види се?
Аз се сетих.
— Да, сестра негова — отговорих тихо.
В това време болният замърда и забълнува. Докторът ми кимна да слушам. Каранов с отворени очи, дълбоко хлътнали в орбитите и впити в пространството, бъблеше нещо несвястно със своите устни, бледи, сухи и безкръвни, както и лицето му, сега твърде изпито, с изострени форми, с маската на страданията и смъртта. Внезапно Каранов си повдигна главата на възглавницата, за да може по-свободно да диша, и като свали страшно светещите си очи към прозорчето, пробито в стената, обкичена с фотографически портрети, завика високо:
— Gronde Maritza teinte de sang, да, право, право! Ура! Gronde Maritza teinte de sang! Gronde Maritza, Maritza!…
Прозорецът гледаше на север.
— Клетият, клетият момък — шушнеше състрадателно Джемал бей, като хвърляше поглед на портретите, в които имаше и женски. Той от цялата фраза схващаше само „Марица“.
IX
Аз не оставих нещастния си приятел нито един час вече от свободните, които ми оставяше службата. Неговите мъчителни бълнувания, пресичани само с мигновени проблески на полусъзнание, се продължиха във форма на агония още три деня… Аз му затворих очите. Бедният Каранов, той нито един път не можа да ме познае вече, нито успях да заговоря с него, нито да чуя името си… той беше забравил окръжаващия свят, в неговото хаотически размътено въображение всичко се беше смесило и забъркало и всред потока неразбрани, безумни и безсвестни приказки и виканета, които изскачаха смътно из запалените му гърди, само една целна, ясна и дълбокопотресаеща фраза аз можах да чуя:
— Gronde Maritza teinte de sang!
Ах, той умря, без да чуе българския марш!
