Иван Вазов
Gronde Maritza teinte de sang
I
Не можеше да се опише тъгата на всички ни, когато подир многодневно пътуване по Средиземно и Червено море параходът ни изхвърли на песъчливия арабски бряг. До тоя час мъката ми се позалисваше от другарския живот и разговори в парахода и от вида на разнообразните картини на бреговете и земите, край които ни носеше. Далекото ни назначение, с което ни изпращаха от Цариград, не ни се представяше още толкова страшно: ние носехме със себе си още свежи цариградските си впечатления и сладката скръб от раздялата с толкова мили и родни нам образи и скъпи привързаности… Но един път стъпили в Арабия, всички ни облада дълбока скръб и безпомощна безнадеждност! Скоро трябваше да бъдем пръснати из тия чужди пустини, между диви племена, разделени един от другиго. Нашето заточение се почваше. Нас ни хвърляше съдбата в тоя печален предел, тъй далеко от България, в същия час, когато нейните планини и скали ехтяха от гърмотевиците на освободителната война! Тежка, ужасна раздяла! Сега вече, загубени из пясъците на Арабия, ние не щяхме да имаме даже утешение да чуваме какво става в далечната родина, да изпитваме трепета на радостните възторзи от успехите на руското оръжие. Може би и да умрехме, без да знаем да поздравим България със свободата! Да, хиляди българи досега са били пращани в изгнание в дълбочините на Азия, но не вярвам друго изгнание да е било по-тежко и по-мъчително, отколкото нашето!
II
Изгнание! А ние не бяхме изгнаници! Ние бяхме доктори, възпитаници на медицинското училище в Цариград, които султанът в тоя момент назначаваше на длъжност при разни войскови части в Емен. Нас нарочно ни отдалечаваха там, не толкова в интереса на санитарното дело, колкото да ни отнемат възможността да побегнем в отечеството си. А то разгръщаше обятия и просеше силата, знанията, труда и кръвта на всичките си синове… Неколцина от нас бяха успели вече да се изтърват и да отидат в България. Колко бяха щастливи те! А ние бяхме на другия край на света от нея, парясани в чужди нам народ, употребени на чужди интереси, дето никого не интересуваха нашите чувства и пламенни копнения, мъки и нашият живот, нашата смърт!
III
Пристанището, на което излязохме, беше Худайда. Тук останаха троицата ми другари, а мене пратиха навътре, за Хаче.
Хаче е арабски градец сред пустинята, до една гола планина и в близко съседство с непокорните арабски племена, вечно воюващи с турските войски. Стигнахме дотам за десет деня, на камили; все през безводни, пусти, камънливи, баирести места; никъде шумица и зеленинка! Денем — нетърпима адска горещина — аз бях под тропика! Нощем — студ, от който цял зъзнех в палатката си. Заран, като ставах, виждах някои голи ридове побелели като от сняг, а то беше слана! Подир малко — пак ужасните жеги. Много пъти щях да падна от камилата си, на която от люшкането ми прилошаваше, като че ме хваща море — и колко пъти да умра от слънчев удар!…
И цели дни горещини, камъняк, пясък — нищо друго. И тоя проклет от бога край се нарича още „Честита Арабия“! Ех, де беше сега моята България с нейните кристални води, зелени долини и планини! Де беше тя? Аз не смеех да си помисля!
IV
Едно голямо, неожидано щастие ме очакваше в Хаче: аз намерих един колега съотечественик — доктор Н. Каранов, запратен там и забравен без никакво известие какво става в България, без надежда да я види пак. Той пръв ме намери в моята квартира, назова се и без повече думи хвърли се на врата ми и в такова положение няколко секунди плака и хълца.
— Казвай, казвай, брате, сега! — изговори той с бузи, залени със сълзи, които продължаваха да шуртят и да го задушват. Аз няма да забравя това лице, бледно, развълнувано, по което се кръстосваха като разиграни от вихър облаци по небето смесени чувства от възторг и скръб, от радост детинска, от мъки, дълго време потаени и внезапно бухнали, и болезнено патриотическо възхищение, когато му разказвах новините от войната, които знаех до часа на тръгването си от Цариград.
Моят възторжен приятел имаше-нямаше двайсет и осем години; но трудовият живот, климатът и скръбта бяха застарили лицето му, кръгло и приятно, почерняло от тропическото слънце, осветлено с огъня на блестящ поглед, но с печата на тъгата… Черна къдрава коса и черна гъста брада, подстригана по турски и тук-там вече посребрели, съставяха красиво кръжило на тая толкова симпатична физиономия. Той беше по чин по-висок от мене, защото бе почнал по-рано служебното си поприще. Аз го обикнах като брат.
V
Бедният Каранов! Положението му беше много по-тежко от моето, много тежко. Той беше тикнат тука в истинско заточение. Той беше изслужил срока си в Херцеговина, но пак го пратили на служба в Емен, в наказание за прикриването в Цариград и препращането бежанци от Панагюрското въстание… Осемнайсет месеца вече, откак го лутаха из разни краища на областта по болници и отряди. На многократните му молби да го вадят от тоя убийствен климат ответ няма. Не стигаше мъката от нейзвестността на срока на възвръщането му в България — уви, той не вярваше в това вече, — ами още — той теглеше от преследването на таборния командир. Въодушевен от една непримирима омраза, на която Каранов не отгатваше причините, командирът безпощадно го гонеше навсякъде и във всичко, не изпущаше никой предлог да го нагруби пред другите и никой случай — да направи донос против него пред ония, които разполагаха със съдбата на Каранова. Тоя свиреп турчин тровеше живота му и правеше пребиваването му тук нетърпимо и още по-нескончаемо! Многажди Каранов бе помислил за избягване, дори и с риск на живота си, но избягването беше невъзможно в тази местност, отдалечена от пристанище и винаги поставена във военно положение; а сега, когато в България гърмеше войната, носталгията му порасте до нетърпимост.
Той се топеше и чезнеше.
— Не, тука, тука ще си умра аз, братко мой — казваше ми той с въздишка много пъти; после прибавяше още по-унило: — Та това не ми е много страшно… но без да видя свободна България, без да я видя никога, боже мой!
Най-често той изказваше жажда да чуе българския марш, на който аз в Цариград не бях можал да чуя ни думите, ни мотива. Това ми невежество го отчайваше. Той знаеше даже повече от мене за тоя нов национален марш от един френски вестник, случайно и за минута попаднал в ръцете му преди шест месеца.
— Маршът — казваше той — се захваща с думите: Gronde Maritza teinte de sang1. Нашите опълченци с тоя марш са се хвърляли в боя и умирали. Страшни думи, брате мой! Gronde Maritza teinte de sang! — Гърми Марица, вапсана с кръв — превеждаше той буквално; — чувствуваш ли какво страшно нещо има в тия думи? Това е кървав марш, само такъв марш прилича на България… Да го чуя веднаж, па да умра тогава… А топовете гърмят сега и люлеят Балкана… Боже, защо не сме там да видим как се освобождава България! „Как се освобождава България“ — чуеш ли, разбираш ли в душата си всичкото страшно вълшебство на тия думн? И ние не ще вземем участие в това велико дело! Няма да го видим! А? Страшно положение!
После той станеше, заходеше трескав по тераската на еврейската къща, дето живееше, от която се отваряше вид на безконечното жълтеникаво поле, което развълнувано отиваше до самия хоризонт, и запяваше на мотива на някоя френска шансонетка, но с твърде войнствена интонация:
