душата му! И защо всичките тия тревоги! Дойде му на ум за Райна, за незабвените часове с нея, за любовта му, лампада, угасена от веявицата на честолюбивите страсти. В тоя вихър той разпиля безплодно цял капитал от нравствени сили, воля и енергия, разнесени нахалос, като семето, което един неопитен сеяч пръска във ветровито време. А тая любов може би предпазила би сърцето му с бронята си от похабяване, душата му — от преждевременно обезверяване в доброто и идеалите на младостта си. И представи си той едвам сега, как подло постъпи с тая любов, как безумно ритна щастието, което му се изпречваше на пътя. Но късно, късно се сеща… Късно прогледа и откри заблуждението си… То е сега непоправимо и съжалението безплодно. Тя е сега чужда.
Слънцето трептеше вече над зелените бърда на запад, когато Дончо се завърна. Кога минуваше пак край брястовете пред гостилницата, един от прозорците й се отвори и някой го извика по име. Дончо стреснато погледна. Прозорецът бе същият, който и таз сутрин се бе отворил… Но вместо главичката на хубавата пловдивчанка, която тъй странно приличаше на Райна, той видя там един червендалест, дебел, тлъст образ с късо стригани мустаци и две големи ръце, които му махаха.
Дончо позна г. Рача Капинов, кършиакалият от Пловдив.
Г. Капинов беше влиятелна личност и разпален привърженик на партията, на която принадлежеше и Дончо. Затова той не можа да откаже и влезе при него.
При това тикна го и скритата мисъл да види младата дама, която възкреси тъй сладко в душата му образа на Райна и цял свят от чувства нови и необясними.
Както знаем вече и по писмото на жена му до Райна, г. Рачо Капинов телесно не беше твърде тънък и деликатен човек. Той силно наумяваше двете лебеници и вулкана, които представляваше един герой на Любена. Трябва да кажем, че г-жа Капинова беше доволно честита сега, защото съпругът й по едно чудо беше се запалил от политически бяс и затова беше значително поспаднал. Прочее вчерашният избор с нещастните си за Искрова и партията последствия беше внесъл бурни и съкрушителни тревоги в душата на почтения г. Капинова.
— Ела, ела, господин Искров, цял ден чакам да те видя, че ще се пукна… С един глас! Тюх бре! Тоя калпазанин, Бажаклиев, работил с лъжливи писма! Виж, брате мой, как се подиграват с простия народ, с бедното просто население, което с кървав пот работи и плаща данъци на това калпаво правителство и на пашата… Долу Румелия! Е, какво мислиш да правиш сега? Тоя избор е калпав, касирай го, чуваш ли? Умирам, ако не сториш това. Бре, проклети син, с лъжливи писма!… Касирай, касирай, омий честта на нашата партия… прослави я!… Плюй в лицето и на Берлинския конгрес, и на Бисмарка, и на Бажаклиева! Долу Румелия! Долу! Долу!…
И г. Капинов се повече и повече се разпаляше и изригваше един ураган от мълнии против неприятеля на партията, Бисмарка и Бажаклиева… Диханието му ставаше по-силно и по-вулканично и пот заливаше лицето му. Даже и появяването на госпожа Капинова не уталожи доблестното негодувание на мъжа й. Госпожа Капинова, жена на трийсетгодишна възраст, с въздълго, тъмномургаво и приятно лице, с весел поглед, с добродушна ирония на устните, се здрависа приветливо с госта.
— За избора ли приказвахте?… Ех, здраве да е, бял кахър — каза тя насмихната.
— Какво здраве, какъв бял кахър! Тук живот има, тука е честта и славата на нашата партия в игра… Да касира, да касира, оня бербантин да го смаже… Да им кажа аз тям една автономия!… — викаше пак Рачо, пламнал изново от патриотически жар.
— И аз съм с намерение да подам касационна жалба — каза Искров.
— Кога?
— Щом ида в Пловдив.
— Кога ще тръгнеш за Пловдив?
— Тая вечер още.
— Тръгвай по-скоро, касирай, касирай, касирай!
— Вижте го, вижте го, господин Искров, наш Рача, какъв е станал разпален политикаш, да му не са уроки, това му помага… — изсмя се госпожа Капинова; — и кога спи, и кога яде, се за партията… Днес се е препирал два часа с Райна да му каже „бяла“ ли е или „червена“… Досрамя ме от гостенката.
— Отрязвам си главата, че тя е „бяла“… — извика г. Капинов.
При името на Райна Искров се потресе. Нима наистина Райна е видял днес?
— Коя Райна? — попита той развълнуван.
Неда Капинова отговори, като впиваше очи в Искровите:
— Г-жа Бочева, вехти приятелки сме, приканили сме я на гости.
Нямаше вече съмнение, Райна е тука сама!
— Излезе одеве с Петричка и Танка, моите щерки, да се разхождат… Къде бързате?
И тя скокна, като да задържи Искрова, който стана, цял почервенял.
Отвън се чуха ясни гласове.
— Ах, ето я, ела сега тука, госпожо, да се признаеш и пред г. Искрова, че си от нашите, не ме сърди вече… — извика весело г. Капинов към една дама, която влезе с две гиздави момиченца.
Искров остана като прикован.
Райна беше очарователна. Пак тая златиста разкошна коса, сега навита на корона на главата; пак това антично изящество в чертите и профила на миловидното й лице; пак тоя страстен, дълбок поглед, станал пленително-меланхоличен. Черното облекло, което и сега носеше, открояваше още по-художествено бялата й шия с попълнените и доразвити форми на стройната й снага. Пак тая хубост, но в разцвета си…
Райна застана смаяна, цяла пламнала. Нещо безконечно скръбно и сладостно светна в погледа й… Те си подадоха ръка едновременно, но на Искрова гласът се сфана и той глухо избъбра нещо неразбрано… Райна показа малко повече самообладание. Тя проговори няколко думи с високо-вълнуващи се гърди; но и тя млъкна и само блясъкът на овлажнелите й очи продължаваше да говори.
Тогава добрата госпожа Капинова, която от една минута насам се любуваше на смущението, в което се намираха двамата млади, дойде им на помощ… Дончо узнаваше, че Райна е вдовица от шест месеца вече!
Райна е свободна!
Една небесна радост огря бледното му лице. Тая среща подир толкова раздирателни и отровни вълнения фърляше душата му в ново — радостно и освежително като зората… Той не беше на земята… Един нов свят, който считаше вечно заключен за него, се отвори с всичката си обаятелна перспектива… Всичко досегашно изчезна като дим и вселената се изпълни само с образа на очарователната вдовица.
След един час Искров дойде да каже сбогом на г. Капинова.
— Хай на добър час и касирай по-скоро.
— Аз няма да касирам, аз не отивам за Пловдив.
— Ами за къде?
— За родния си град.
— Що ще правиш там?
— Ще се венчея.
— Как, няма да касираш? С кого ще се венчаваш? — извика в негодувание Рачо.
— Гостенката ни грабна — обади се засмяна и със сълзи на очите от щастие госпожа Капинова.
Дончо и Райна пристигнаха благополучно в родния си град, дето се венчаха.
Там се поклониха на всичките места, скъпи тям с някое възпоминание за любовта им.
Дончо не стана знаменит политик, но стана полезен човек в своята област.
Често после, когато станеше дума за тоя знаменит избор, Дончо засмян казваше на близките си:
— Вие напразно го наричате мое поражение. Аз и досега не вярвам, че съм излязъл погубаш из тая борба. Моят противник спечели един глас, който му отвори камарата; аз спечелих един ангел и той ми даде
