Иван Вазов
Искров и Райна
На 188… през юни Дончо Искров, яхнал на мършав кираджийски кон, приближи до един от разсипаните през Руско-турската война градове на Тракия.
Тоя момък, около двайсет и пет годишен, със среден ръст, но здраво сложен, с приятно и живо лице, с черни очи, дето блещеше младежкият огън на вдъхновена душа, нетърпелива да се фърли във вихъра на живота, се завръщаше от учение по Европа подир многогодишна раздяла от бащиното си огнище.
Дончо спря коня, свали шапка и благоговейно гледа няколко време ниските плетища и зидове по края, наведените покриви с почернели керамиди, овошките, които се зеленееха над тях.
Очите му се бяха налели.
Той бутна коня и тръгна, като не сваляше очи от града.
— Чудно — каза си той, — аз слушах, че съвсем изгоряло, а градът се види почти цял. Преувеличено е, види се…
С разтупано от вълнение сърце той влезе в първата улица и мина между два реда ниски, стари, сиромашки къщи. Той се взираше във всеки зид, вратня, прозорче и ги намираше пак тия, каквито ги помнеше от малък. Никакво опустошение не се бе коснало до тях. Няколко души минувачи го поздравиха на име. Той им отговори, но ги не позна. Улицата се свършваше до Великовия кладенец, отдето друга улица завождаше към мегданя, при който е била тяхната къща и оттам — към другия край на града, дето сега живееше майка му в една бедна къщица… Той помнеше всичко това хубаво и мижишката, дето се вика, можеше да се оправи дотам. Кога дойде при кладенеца, той поиска да фане и другата улица, но не я намери: никаква улица нямаше там! Той се запря смаян. Пред него се отвори празно пространство, един безкраен и грозен мегданлък, насеян с разсипани зидове, разграднини, грамади обрасли с коприва, дупки и ями буренясали, понякъде опушени късове стени и осамотени комини, прилични на скелети. Това беше всичко, що остаяше от няколко махали, които образуваха среднята и добрата част на града. Пламък беше изял средуляка му и оставил непокътнати краищата, бедните къщурки на сиромашта. Червеите така изгризват корубата на някои дървета, дето е жизнения им сок, и оставят само кората — живи мъртъвци.
Понеже нямаше вече махалите, нямаше и улиците им. Широкият простор даваше проход всекиму и навсякъде и безбройни пътеки се кръстосваха през него, както пътеки през запустялото гробище. Дончо стоеше в нерешителност и съвсем слисан. Той не знаеше коя пътека да фане, защото не знаеше къде се пада мегданът, край който трябваше да мине: мегдан беше сега всичко отпреде му и на тоя мегдан е била някога и тяхната къща!
Той се озърташе.
Един прост човечец в шапка и потури разбра недоумението му, приближи го и му каза:
— Ти за вашата ли къща отиваш? Ти да си жив, Донко, тя изгоря… Нали видиш, пущинак е станало.
— Отде се отива в Радиновата къща, бай Павле?
— Дето живее старата ли? Отвсякъде се отива, Донко, затова и не можеш се справи… Хай ела да те заведе бай ти Павли и да земе мюджето…
И Павли тръгна напряко през разграднините, като гълчеше и разправяше непрестанно. Той се обръщаше час по час към Донча, сочеше коя грамада коя къща е била, кой разсипан зид чий дюкян бил, кои почернели плочи чия фурна биле, кой на кое място бил съсечен от турците, де на кого били извлечени овъглените кости и се подобни черни истории… Разясненията му ставаха по-изобилни на всяка стъпка и уморяваха, както на чичероните в помпейските развалини. Но Дончо не чуваше своя. Нито сещаше какво вижда. Всичките му мисли бяха събрани в един предмет и освен него нищо друго не съществуваше: образът на майка му. Той я виждаше, страдалицата, с ума си; нейното бледо и измахнато лице, дълбоко набраздено от мъки и горести; той виждаше вече тия мрачни очи, които са лели толкова сълзи, изново че рукват като два чучура от прилива на майчините милости…
Дори беше на чужбина, нему му се не вярваше нищо. Сега всичко ще види и всичко ще изстрада в един час. Какво престъпление, дето не е дошъл по-отрано да види в какви гробища бедната му майка живее и какви скърби тежат на старата й глава и я навождат към гроба! Наоколо й нещастници като нея, от никого не е имала да чуе утешително слово: всеки е носил собствените си мъки, всеки се е превивал под своя тежък кръст.
— Ето и вашата къща, Донко! — каза Павли и посочи небрежно наляво.
Дончо се стресна и погледна. За миг думите на водача му се сториха като подигравка; пред него нямаше нищо! Пущинак, празно място, на единия край продънено — диря от зимник, — покрито с бурени, разфърляни камъни и с парчета от керамиди. Такова зрелище и по-нататък и навред. Дончо напрягаше зрение да познае нещо от тоя двор, дето някога е кипял животът. Но никакви следи нямаше; ни леглото на барицата, що шуртеше из двора и го веселеше, ни коренче от големите чемшири край зида, ни сух дънер поне от крушата, на която висеше фенерът, когато вечеряха. Той едвам можа да открие в тревясалия трап опушен уломък от камината на огнището; там една костенурка, измъкнала главата си, гледаше любопитно към него, като че го питаше що дири тука. Тоя двор, завит под пепелта и бурена си, го не познаваше вече, както един мрътвец, покрит с плащаница, не познава домашните, които го обикалят!
— О, свободо, скъпо струваш на народите! Затова си и много мила… Ти си като фениксът, който изскача из пепелта… Благословена бъди, свободо! — продума Искров с измокрени бузи и потегли нататък подир бай Павля.
Първите минути и часове на срещата с майка му бяха трогателни. Един поток от мъки, радости, възпоминания и нежни чувства се изля в горещите сълзи на майката и сина. Той слуша с благоговейно страдание разказа за страшния бяг от башибозушките орди, за изтеглените страхове и ужаси, за погинването на баща му, за пламъците, които изпепелиха имот, къща, всичко и я изфърлиха на старини в цяло море от беди, нужди и лишения… Когато майка му изля душата си в неговата — еднакво страдаща и плачеща, — голямо облекчение усетиха и двамата.
Задохождаха гости, съседи, роднини да ги поздравяват. Всички се считаха длъжни да заплачат и се оплачат. Прекарваха миналото добруване преувеличено, тъжаха за изгубеното, натякваха на съдбината и при случай тайно злобствуваха на ония градове, които наготово дочакаха добрините на Освобождението, без да го засегне бурята, която мина оттука. Дончо не намираше кривда на тия изгорели хора. От всичките човешки егоизми настоящият беше най-простителен. Несправедливо е да искаш от всяко страдание и куражът на героизма. Това е дял на по-избрани природи. Дончо чу даже такива думи:
— Кешки да не бяха дохождали русите, та ние да си останехме на рахатя!
— Не ни беше лошо и под турците — казваше друг, — но имало да изтегли нашата глава.
Тия грешни думи ги произнасяха не български души, не здраво човешко съзнание, а околните купища пепел и съсипни, а вонещият бурен и прашна коприва край срутените огнища, а гробовете, които зееха на всяка стъпка и във всяко сърце!
След като се поклони на бащиния си гроб, Дончо реши да направи това и на всичките любими места на околностите, с които го свързваха драги възпоминания. А те всичките бяха цели и невредими, сиреч тъй прекрасни, както и напред. Природата една се не менява и не носи дял от страданията и превратностите людски. Световните бури, които превръщат в прах градове, народи и империи, минуват често край нея, без да я зачубръснат със съкрушителното си крило. Няколко деня наред той навестява всички кътове, които са оставили в душата му образа си заедно с една радост. Разхожда се по хълмистата рътлина над града, дето бос играеше на роби с малките си съученици и се гонеше с тях по тревата, покачва се на големите натъркаляни камъни там, обрасли с кадифян мъх и които Дон Кихот би земал за избитите гиганти; възлазя навръх Стара планина и от острото й Бърдо гледа като на блюдо цялата долина, Средня гора и Родопите и снеговенчаните им върхове; посети пенливите гърмящи водопади в балкана и се ослушва, упоен от дивашката им мелодия; наднича над дълбоките тъмни вирове в скалите, дето падат скоковете, в ледената вода на които се е къпал с другарите си, без да изстине; слиза в най-дълбоките и мрачни долове на балканското гърло, вдетени се и скача от скала на скала като дива коза, спуска се пълзишком по гладките канари, за да откъсне чекур миризлива люлека в подножието им, вика като луд и събужда ековете на стените. Той навести също високия бряг над града, дето едвам личаха темелите на училището, разрушено до земята. Нямаше признак от високото клепало, дето често слободни вироглавчета, за да измамят
