двете си оцелели кули. Дончо беше дълбоко вдаден в работата си. Той се силеше да предаде на хартия тоя ефектен вид, преди да зайде слънце.
Ненадейно весели смехове, които идеха от ливадата, го накараха да се сепне и да погледне. Няколко млади жени и момичета се зърнаха през върбите, засеяни надлъж по вадата. Те припкаха и се надваряха коя по-скоро да я стигне. Тогава Дончо забележи, че целта на това надваряне беше коя да грабне чудесната китка цветя, с която се зададе младата циганка Дуна, която слизаше от балкана. Първата, която стигна при вадата, дето бе фърлена една дъска за мост, беше Райна. Тя не съзре Донча на канарата. Тя беше сега твърде прелестна, зачервена като ален божур; по челото й падаха игриво кичури златисти косми; из розовите й устни изскачаше на прекъслеци от заморяването весел и безгрижен смях. Широката плетеница на косата й беше се преметнала красиво на гърдите й, които се дигаха като две високи вълни под тясно закопчаната й рокля. Тая прелестна безредица създаваше й ново обаяние. От нея вееше такава младост, нега и жизнерадостна топлина! Дончо изпусна перото в нямо възхищение. В същия миг и другарките й я стигнаха, но Райна стъпваше вече със звънлив смях на моста. Тънката дъска се превиваше под лекото й тяло, а тя с разтреперани ръце, като че ще фръкне, идеше смело навътре. Тихата подвижна вода отражаваше неопределено и бърчовито игривита фигура на девойката, която фана да се клати, като че губи равновесие. Райна наистина бедствуваше да падне във водата: дъската, или зле положена, или поради неопитното й стъпване, климаше ту на една, ту на друга страна да се катури. Тая игра на дъската се засилваше застрашително, въпреки всичката гимнастика на Райна. Изведнъж тя изгуби боята си и се спря два разкрача от брега; тя не смееше вече да пристъпи, нито можеше да се удържи. Тя се заклати уплашена, извика и полетя към водата. В тоя същия критически миг Дончо я улови за дясната ръка и с едно дръпване, което изисква кралимарковска сила, изтегли я на брега, с обувки измокрени само. Дъската се катурна и понесе по водата. Мостът изчезна. Когато видя, че избягна тъй благополучно нежеланата баня, Райна издъхна от дълбоко, па се изсмя.
— Господин Искров, много благодаря… Без ваша помощ… Ах, каква бях луда… — казваше тя запъхтяна, като стискаше крепко и признателно ръката на Искрова. — Насмалко щях да се окъпя, и пред толкова свят.
— И то за това хубаво нещо, ако се не лъжа — каза Дончо и й подаде с поклон китката, която зе от ръката на циганката.
— Ах, благодаря, благодаря… Залових се с тия самодиви да се надварям — смееше се тя, като се обърна към другарките си, които с кикотене тичаха назад да обадят за смешната случка.
В това време слънцето се скри зад яра. Долината остана в лазурева сянка. Дончо гледаше Райна смутен и очарован. И драго, и неловко му беше някак в това положение. Той машинално се озърна да види къде можеше се премина вадата и с неволно благодарение видя, че нямаше проход наблизо.
— Отде ще минем сега при дружината… Мостът ни отиде! — каза смеешком Райна, като се озърташе също.
— И аз това гледам.
— Райно! Ние ще ви чакаме при Игнатови върби, вие заобиколете с бай си Донча под воденицата — извика леля й, която се подаде оттатък вадата.
— Хубаво, лельо!
Дончо и Райна останаха наедно.
Пръв път и неволно Дончо и Райна останаха наедно.
Те и по-напред биха имали случай да се срещнат сами, ако да биха го дирили. И двамата неловки и свенливи, те усещаха някакво смущение, стеснение, колчим се случеше на минута да останат без свидетели и предпочитаха да се споглеждат крадишком един от друг при обществото на други лица. Тогава бяха по- свободни и щастливи.
И сега Райна, като видя, че и леля й се изгуби и се почувствува сама-саминичка на полето с Донча, изгуби одевешната си непринуденост и се посмути. Бузата й още гореше от случайното поглаждане, което й даде Дончовата брадица гри спасяването й. Сърцето й зе да тупа бързо и тя сама не знаеше защо. Те завървяха двамата мълчаливо под брястовете надлъж по вадата. Вечерният мрак падна. Дърветата, затъмнели, шумоляха тайнствено; водата клокочеше мелодично; разрасяха се последните гласове на някои птички, които търсеха гнездата си по клоновете. Природата благоухаеше и се разпущаше сладостно.
— Каква приятна разходка направихме — продума ниско Дончо, за да прекрати неловкото мълчане.
Той произнесе тия думи в същия миг, когато Райна зина да каже: — Колко е приятна тази вечер! — по същата причина.
— Чудесна, господин Искров, и аз съм твърде възхитена… само като изключим одевешното приключение…
И тя се изсмя — повече да си даде дух.
— Напротив, аз го намирам най-приятна случка в разходката… Благодарение нему ние се нахождаме сега в такава, в такава… романтическа обстановка… — каза Дончо, па като се смути от значението на фразата си, прибърза да я заглади и прибави въодушевено: — Да, тия балкански вечери имат неописуема прелест… Нашата природа е цял елмаз… Госпожице, вие обичате ли природата?
— Кой я не обича, господин Искров, най-вече когато е омаятелна като нашата?…
— Има хора, които не могат да я обичат.
— Не вярвам. Кои са?
— Нещастните.
Райна се изсмя.
— Нема и аз съм щастлива?…
Дончо помисли малко.
— Как да ви кажа? Такъв въпрос ме затруднява.
— Не, не, кажете ми откровено.
— Едно само мога да ви отговоря, госпожице Райно: вие сте създадени да бъдете щастлива и да правите щастливи.
Райна се посбърка, но отговори:
— Изкусен отговор, само че не е отговор.
— Опровергайте ме.
— Че да бях и аз учила красноречие…
— Лъжете се: няма по-високо красноречие от самата красота…
Мракът, който ги забикаляше вече, даваше им повече бодрост. Тъмнината не е свидетел: тя не може да види лицата. Мина се една минута в мълчание.
— Кое четете сега, госпожице? — попита Дончо.
— „Демон“.
— Чудесна, великолепна поема, нали? Какъв избор блика от поезия, каква разкошна фантазия: всичките лъчи, шарове, аромати на Изток… А сцената на демона и Тамара?
— Да, и какви описания, боже мой! Кавказ! — отговори Райна.
Темата пак се изчерпа. Настана мълчане. Тъмнината се сгъстяваше под нависналите клонове. Листата шумоляха тайнствените си напеви. Между тях се виждаше тъмното звездно небе. Там мъжделиво блещеше сребърният сръп на новия месец. Пътят ставаше грапав, на места дълбоко изринат от пороите, на места задръстен от камъните на разсипани загради на бостани. Райна се спрепна и щеше да падне, ако се не беше уловила за лакътя на другаря си.
— Госпожице, пазете се, дайте си ръката.
И неговата срещна Райнината, простряна вече в тъмнината. Те се стиснаха здраво. Те не знаеха какво друго да си кажат. Мълчането ставаше мъчително и ръцете им горяха като огън, може би и лицата им.
— Не сме ли веке при Игнатови върби? Аз ми се чини, че бяха наблизко… — подфана Райна.
— Трябва скоро да ги стигнем — отговори Дончо по-вече по предположение, защото той досега не беше мислил за пътя, из който отиваха. Той не можеше да разпознае де се намират.
Разговорът се пак прекрати. И двамата бяха обзети от чувства, които езикът не пущаше, мълчането предаваше добре.
Минаха още няколко крачки, като си не пущаха ръцете.
— Бай Дончо, как се улучихте одеве при вадата, та ми дойдохте на помощ?… Аз бях изгубила
