надежда… — каза Райна, за да поднови разговора.
— Случайно седях на камъка, та рисувах.
— Какво рисувахте?
— Крепостта. Как беше ефектна на златния фон на небето с двете си черни кули! Тя приличаше на средновековен замък… Наумява ми Алтдорфския замък. Ще дойда друга една вечер да я доснема.
— И аз, пуста, бях причина да не довършите, с моята глупост на дъската…
— Напротив, аз спечелих: аз видях друга, по-чудна картина.
Дончо сети, че направи още един пряк и деликатен комплимент на момата, без да знае как. Той се очуди на ловкостта си, но беше благодарен, че мрачина скри вълненията по лицето му.
— Господин Искров!
— Що, госпожице?
Тая дума „госпожице“ звучеше вече някак студено и неуместно: някоя по-нежна би я превъзходно заместила.
— Още одеве исках да ви питам за нещо си, но пак се свенявах, за да ми се не смеете.
— Не се безпокойте.
— Истина ли сте ме изписали?
Дончо се изсмя силно.
— Кой ви каза?
— Извинете ме, че съм глупава, та питам за това нещо — избъбра Райна.
— Ах, тоя дядо поп Станчо! — извика Дончо, като продължаваше смеха си. — Той е раздрънкал навсякъде, както се види…
— Да, поп Станчо се божил, че ме видял в портофейля ви… и още как! Покажете ми да видя, аз… Вие видите, че съм глупава…
И гласът на Райна отслабваше.
— Дядо поп видя просто копие от бюста на „Диана при езерото“, прекрасната картина на Пусена. Аз го снех още във Франция.
— Вие не обяснихте ли му, та да ми не отдава такава чест…
— Богинска?… Как, разправях му колко не, но той остана на своето убеждение… Какво да му правя? Сега плещи… Вие извинете ме, госпожице Райно…
— Не, аз не се сърдя.
— Но, право да си кажем, приликата е поразителна.
— И вие ли ме земате на подбий-шега?
— Не, вярвайте.
— Ах, искам да я видя и аз да се почудя на таланта ви…
— Боже мой, какъв талант? Просто играчки… пейсажи… Утре, ако обичате, мога да ви донеса рисунките…
— Не, сега, сега!
И тя с детинска галеност му дръпна ръката.
Дончо се спря.
— Мигар да запаля кибрит?
— Да, запалете!
Дончо драсна клечката, ярко пламъче светна в мрака и огря зарумененото лице на девойката, която надничаше над портофейла. Но кибритът изгасна тозчас.
— Утре, утре ще ви донеса рисунките.
— Добре, но и Диана…
— Харно, но няма ли да се сърдите, ако прилича на вас?
— Защо?
— Тогава, госпожице, желаете ли утре да донеса и вашия портрет според одевешния образец?
— Как, вие от ум ли ще ме изпишете? — попита очудено Райна, като се спря.
— Просто ще направя второ копие от Пусеновата Диана, като туря малко изменение в тоалета й… Вместо на корона, ще отпусна разкошната й коса на плетеница през рамото й с едно възелче от корделка; няколко луди кичури косми да падат на челото й; вместо античната хламида, ще завия богинския й стан с черна, напета рокля; на нейния бял лебеден врат ще прикача пък черна корделка със златното кръстче, та ще я похристияня и направя още по-очарователна и по-достойна за обоготворение…
— Мълчи, мълчи, ужасни ласкателю! — извика Райна и в едно безумно движение сложи ръката си на рамото му, а с другата затули устата му, като се смееше с глас в тъмнината.
Прехласнатият момък почувствува до сърцето си топлите гърди на девойката. Това сладко прикосновение превърна всичката му кръв в жилите на пламък. Той обфана с двете ръце Райнината снага и посипа с огнени цалувки косата, тила, темето, челото на тая прелестна глава, която стоеше неподвижно прилепена на рамото му.
— Обичам те, ангеле мой! — шепнеше й Дончо с примрял глас и страстно я притискаше до сърцето си.
Звездите трептяха мълчаливо на небето. Тържествена тишина царуваше. Сребърният сръп на месеца гледаше спокойно на младата двойка, сляна в упоителното блаженство на любовта.
— Обичам те, Райно, моя си навек… — повтаряше Дончо и душата му се топеше от огненото Райнино дихане, което жежеше гърдите му.
Един славей запя над главите им.
Тоя любовен глас ги събуди от сладостното копнение в прегръдките си. Те се сепнаха и озърнаха очудени, че са толкова щастливи; те забравяха де са и защо са тук.
Райна бързо се оттегли.
Няколко гласове наближаваха насам.
— Кой иде? Вие ли сте, Дончо? — попита в тъмнината някой.
Идеха да ги дирят. Дончо се обади. Скоро стигнаха всички при дружината, която ги чакаше при Игнатови върби.
На очудените запитвания за забавянето им Искров отговори, че той е виноват, че побъркал пътя в тъмнината из бостаните. Гласът му звучеше отслабнал и треперящ, но това се отдаваше на заморяването му от бързане.
Истински предатели бяха очите и лицето му, но тъмнината ги обезоръжи. Истина е, че тя скри и лукавите усмивки на някои Томовци… Та що от това? Искров и Райна не бяха ли най-щастливите в света?
От тая незабравима вечер двамата влюбени не живееха на земята. Малкото още дни, които преминаха заедно, бяха едно неизтрезняемо душевно пиянство, един непрекъснат златен сън, изтъкан от розови мечти и ангелски блянове, ронени от небето. Всеки ден, през всичките празни часове на Райна, Искров беше при нея в градината им, на моравата, под клонестите ябълки. Там четяха, там мечтаеха… Четяха и за Мери в „Герой нашего времени“, и за Тамара в „Демон“ и в четенето си разменяха погледи влажни от щастие или си пращаха небесни усмивки, или пък Дончо й грабваше някоя цалувка, обсипана с ароматически нежни думи и с гълъбови въздишки. Те настилаха с всички трендафили на Розовата долина бъдащето си и населяваха света с поетически сънища, зацъфтели в душите им, росни и благовонни, като люлековите гори в Родопите…
Първата взаимна любов на две вярващи, неначети сърца е такава. Много хули философският скептицизъм на всички векове е фърлял въз това чувство, което дава пулса на вселената, неимоверни страдания човешки, на които то е било извор непрекъснат, тежат въз него като един страшен обвинителен акт. Но любовта има за единствен отговор блаженството на първата цалувка, в която две млади души се стопяват.
Един ден преди да тръгне, Дончо й донесе златен пръстен, на който бе изработен вензела им.
— Вземи, Райно.
— Пръстена дръж… ще го приема, когато се върнеш при мене.
— Да, не трябва сега… тоя беден къс руда ще оскверни нашето небе.
И той я цалуна страстно.
Майка му чу с радост изповедта му. Тя обичаше Райна като дъщеря и ценеше сърцето й и характера
