За хаджи Енча нито помисли някой, за тая „ръжда“.
Така наричаха хаджията.
Това беше удар смъртоносен за него. Хаджи Енчо нямаше вече работа на школото.
Всички забележиха внезапното и необикновено променение в него. Оклюхна, омърлуши се хаджията; голямото му кротко лице се наведе към земята, той се прегъна, сякаш че и станът му издребня, и се срасте под товара на това нещастие. Из един път той се виждаше отцепен от цялото си минало, от цялото си съществуване, разлъчен от най-жежката си привързаност и така лишен от цел в живота, който из един път му стана несносен и пуст… Училището, стените му и дворът му, и керемидите му, и чешмата му, и децата му, и крясъкът им, и грижите им — всичко това беше чуждо за него, то нямаш нужда от него, той беше излишен тям, значи, и на целия свят. Той се намираше в положението на един безумно влюбен, комуто ненадейно отнемат обожавания предмет; или на един лишен от царството си владетел… Срамотно му даже беше на хаджията да ходи по пътищата, а случеше ли се да мине край школото, или да види отдалеко белите му закърпени стени, сърцето му се свиваше от болест… От собствената му къща да го бяха изпъдили, нямаше толкова мъка да чувствува.
Под това нравствено изтезание хаджията всеки ден клюмваше безнадеждно.
Ние със състрадание му се взирахме, колчем го срещнехме някъде. Но напразно дирехме да срещнем погледа му: той го отклоняваше от нас, като от много пресен спомен за едно безвъзвратно изгубено величие: а може би и от горчивото подозрение да не срещне ирония в нашите любопитни погледи. Той не знаеше колко ние му съчувствувахме.
Еднаж го срещнахме на пътя и го попитахме с участие:
— Дядо хаджи, защо не ни дойдеш на гости нявга? Забрави училището!
Той ни погледна, видя в изражението на лицата ни искреност и каза тъжно:
— Ще ви дойда, ще ви дойда, дядовата, скоро ще ви дойда на гости на школото… и няма да си ида вече.
Не разбрахме какво искаше да каже с тия думи… Но как беше печално и убито лицето му! Гласът му като че искаше да заплаче.
Отдавна беше минал часът за урок, а учителят не излазяше от стаята си. Нас ни хващаше нетърпение. Жегата него ден беше несносна и въздухът горещ и удушлив. В отделението се не стоеше от тежина. Ние гледахме кога ще дадем урок, та да изхвръкнем по къра. А той все не излазяше. Стана мъмър между нас, това беше един протест.
— Болен е — казаха някои по налучкване.
— Гости има — каза друг.
В това време пред вратата на учителската стая се образуваше жива обсерватория: един ученик беше стъпил на рамената на друг и през една рязка на горния край на вратата гледаше какво става в стаята.
— Пиш! — извика наблюдателят, като скокна на земята.
Една минута подир това вратата се отвори и учителят излезе с един свитък ръкопис в ръка. Лицето му беше навъсено и строго.
— Урокът по-късно ще бъде — каза той сухо, — стойте тука да преговаряте, доде се завърна.
Като каза тия думи, учителят слезна бързешката из дворските стълби и излезе из вратата.
Приятно недоумение развълнува всинца ни: вдигна се весел шум и глъчка.
Дойде при нас Лилко, училищният слуга.
— Къде отиде учителят бе? — запитахме Лилка, като бяхме уверени, че той като вътрешен човек ще ни даде ключа на загадката.
— Не знайте ли? — каза Лилко. — Хаджи Енчо хвърли петалата! Сега ще го копаят… Учителят ще казва слово… Той слово писва досега… да го вземе дяволът, пустият хаджи, пукна от яд, че го не направиха пак епитроп — продължаваше да бъбри злостно и безсърдечно Лилко, когото хаджията често беше гълчал.
В първия момент всички останахме потрещени, га че някой ни стисна с клещи сърцето… Но това беше само един миг… Подир малко дворът екна от лудешки викове, гонения и борби — трябваше да се оползотвори свободното време… Животът, кипящият, неодолимият живот на юношеството, влизаше в правата си.
Закопаха хаджи Енча в гробищата на училищния двор. Сега разбрах аз думите му, че ще ни дойде на гости и никога няма да си иде вече! Добрият дядо хаджия! Ковчегообразното дъсчено коностасче с кръстче на върха, което се издигна над гроба му, се видеше през дървените пречки на оградата, която разделя гробищата от училищния двор. Ние виждахме всеки ден гроба му от прозорците на нашето отделение; гробът също гледаше добре на нас и на целия двор, и на денонощно шуртящата чешма, и на децата, които вилнееха из двора.
Бедният дядо хаджия, никой не можеше вече да му отнеме любимия му пост тука.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Надежда Владимирова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5015]
Последна редакция: 2008-01-25 13:00:00
