Два врага ((Епизод из превземането на Пирот))

— Още по-добре — каза той. — Пирот е наш.

И той тръгна храбро напред.

Той се лъжеше: Пирот не беше още ни сръбски, ни български. В началото на боя един наш отряд проникна там по дирята на сръбски солдати, изтласка ги на запад и зафана източната част на града, който вече пустееше; но надвечер отрядът се тегли извън града от страх да не стане изненада от страна на врага през нощта.

Пусти и тъмни бяха пиротските улици; само едни кучешки лаеве пресичаха грозното мълчание, което царуваше. Явно беше, че градът или е напуснат от жителите си, или всичко живо се е потъмясало в дупки и се таи. Първана фана да го издува. Да е превзет Пирот, щеше ли да има такава глухота? Той помисли дали не бива да се върне по стъпките си. Изведнаж далеко зад града загърмяха топове и кюпенците на дюкяните затрепериха от екота.

— Какво ще е това? Нощна атака — помисли си ефрейторът.

Току-що стигна до завоя на улицата, дето мъждееше един фенер, изтопуркаха зад него двама конника сърби.

На слабата светлина те го познаха по облеклото, че е български войник.

— Бугараш! — извика единият.

— Оцу и свецу! — изфуча другият, па и двамата препуснаха към нещастния момък (защото в най- западната част на града се държаха още няколко сръбски войници).

Първан видя, че няма друго средство, и си плю на краката. Конниците го спогнаха с голи саби… Той тичаше из някаква тясна, тъмна като рог улица. На едно място Първан се подхлъзна и падна в някаква локва с леплива течност, която му се стори, че е кръв, и по кожата му попълзяха мравки… Но то беше вино ново от разляна бъчва… Той тозчас скокна и фукна напред. Но падането му даде време на гонителите да го приближат и той чу конското тупуркане вече в петите си. Един от кавалеристите замахна със сабята си и закачи с върха рамото му. Първан охна и изпусна пушката. Но той успя да отбегне втория удар. Той се уклони под ниските широки стрехи на улицата и под тях продължаваше да бяга почти успоредно с конниците. Мракът под стрехите им препятствуваше да го следят хубаво. На едно място той залетя и се блъсна о вратата на един дукян и тя се отвори… Той се мръдна вътре и там се тръшна примрял.

Гонителите нищо не забележиха и отминаха напред.

V

Първан не можеше да се помръдне; изтеклата от рамото му кръв, умората му и ужасните му сътресения пак го фърлиха в несвяст. Но младостта над всичко надвива. Подир кратък отдих съзнанието му се повърна. Къде е сега? Нищо не видеше в тъмнината; той побара с ръце наоколо: напипа някакви си качета и дреболии, по които позна, че прибежището му е една бакалница… Той си напипа мокрите ръкави и пак неволно изтръпна при мисълта, че това е кръв. Вратичката оставаше зинала наполовина; от нея влизаше струя от нощната дрезгавина и студ.

Минаха, не минаха десетина минути, един човек се показа на прага.

Той влезна дебелашки вътре, хлопна грубо и заключи вратата, като измърмори някаква псувня по сръбски и тръшна нещо тежко на пода. После драсна кибрит и запали една ламбичка, окачена на зида. При мъжделивата светлина Първан видя, че е в една сиромашка бакалница, а стоварените от непознатия неща бяха от друга някоя разбита бакалница. Влезлият вероятно беше стопанина тука. Той бе в силях. Първан разбра, че от него милост няма да чака. Когато обирникът се извърна, Първан с ужас позна Ламба македонеца. В същия момент и Ламбо позна нощния си гост: свирепа ярост изкриви лицето му.

Значи слухът за смъртта на Ламба бил лъжлив?

— Да — пошушна ефрейторът.

— Падна ми, проклето куче, на ръцете — каза Ламбо.

— Убий ме! — продума Първан.

— Ба, ще те погладя… Две години и половина чаках: ти сам ми дойде на крака — изръмжа с глух глас македонецът, като измъкна камата си.

Първан нищо не отговори, една смъртна слабост обфана цялото му същество.

А гърмежите отвън се трещяха и цепеха въздуха…

VI

На сутрешния ден, по пладне, влезна в покорения Пирот и капитан И…ров с ескадрона си. Когато минаваха из една тясна улица, ротмистърът смаян видя изправен до една лавка Първана Лазаров, че му държеше под козирог. До Първана и Ламбо правеше същото.

— Бре, Първане, жив ли си? Дето те не сеят, там никнеш! — извика офицеринът засмян и зарадван.

— Извинете, господин поручик, дойдох таз нощ на гости на един стар приятел — и Първан посочи Ламба.

— Точно така, ваше благородие — поклони се Ламбо, — превързахме му и раната, дребно нещо…

Първан вкратце разправи на началника си своята случка.

Ротмистърът се усмихна, като се чудеше, па каза:

— Браво, браво! Земи си „Краля“, че плаче за тебе, па върви.

„Кралят“ не плачеше, а цвилеше от радост. Когато го яхна, Първан попита Ламба:

— Бай Ламбо, познаваш ли дяда Таска?

— Ручал съм на трапезата му три пъти.

— Хубаво. Дядо Таско казва, че „кръвта вода не става“. Сбогом.

И свали шапката си до коляно, та му се поклони и препусна с ескадрона…

1886

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5016]

Последна редакция: 2008-01-25 13:00:00