Два врага ((Епизод из превземането на Пирот))

Иван ВазовДва врага(Епизод из превземането на Пирот)

I

Наистина те страшно враждуваха. Когато се срещаха, те си фърляха стръвнишки погледи: да бяха зверове, щяха да се сдавчат. Но човешката ярост само ври в гърдите и блещи в очите. Затова е по- страшна.

Но днеска при Цапарчевата кръчма двамата противници първи път избухнаха и дойдоха до ножове.

— Ще ти изпия кръвчицата аз тебе! — закани се запенен Ламбо, горският стражар, лют човек, скитник и с неизвестно минало.

— Ще ти смажа главата като на змия! — изфуча Първан Лазаров.

Ламбо скръцна зъби, изгледа зверски противника си и си зема мъглите нагоре из планината. И не се завърна вече.

Много се дрънка и приказва из селото за тая смъртна умраза. Едни рекоха: на тая умраза в темеля е севда — Ламбо лудеял за Найда Гочева, а Първан му подлял вода и я зел, а после Ламбо я уплашил нещо… Други лучкаха: не е това, друго ще е; трети само жалеха Първана:

— Юнак е Първан над юнаците; но що му трябваше закачка с Ламба? Ламбо е македонец: който го помирише, носът му пада.

Но никой не знаеше наздраво.

Но скоро узнаха друго: Ламбо ходи из планините харамия с дружина и издебва Първана! Два пъти вече беше теглил куршум на него по бачковския път. Но и Първан не си поплюваше на ръцете. Събра потеря и в един тесен дол близо до Хвойна загащи харамиите: два избягаха, троица паднаха в плен, от които един ранен в рамото. Раненият беше Ламбо. Девет месеца лежа в Пловдивската тъмница, доде да го изкарат пред съда. Това се нарича предварителен затвор. Когато обвинителният акт на прокурора беше свършен вече и отидоха да изведат Ламбо, найдоха тъмницата пуста: Ламбо с още един другар затворник бяха изкопали проход под земята, излезли през нощта при Марица и пак уловили къра.

От тоя ден положението на Първана стана тежко: той навсякъде мислеше, че ще пукне някоя пушка въз него. Отмъстителният вид на харамията му се изпречваше зад всяка шубръка, колчим излизаше из село.

Година мина, друга мина и слава богу нищо не се случи, нито пък Ламбо се чу. На 1885 г. само дойде тъмен слух, че Ламбо се озовал в Сърбия, председателствувал някой сръбски митинг за Македония и после нищо… Скоро подир това обадиха, че македонецът паднал в Кресна планина, когато турците разсипаха четата на Токмачева.

Дядо Таско се замисли, па рече:

— Бог да го прости, той и това си диреше. Но аз нали право ви казах? Кръвта вода не става.

Но Първан Лазаров се успокои.

II

Същата година крал Милан ни обяви братоубийствената война.

Както знаем, настъплението на врага към София стана бързо: повръщането му се извърши още по- бързо. Светът от едни почуди падаше в други. Той се слиса, като чу при Сливница желязното „ура“ на България, с което тя блъсна неприятеля в гърдите; той се смая, като видя нашата неопитна, зелена войска, че се биеше и побеждаваше без хляб, без патрони, без резерва отзад, без полководец отпред.

……………………………………………………………………………………………

На 14 ноември българската армия, средната колона, с пряпорци развети и предвождана от „Шуми Марица“, прекрачи сръбската граница при Сухов мост и се озова, раздиплена в боен ред, четири километра пред Пирот.

III

Надвечер, къде края на опасния бой, който последва там и в който най-напред сръбските батареи от „Кел таш“ и „Черна чука“ засипаха изневерешки с дъжд гранати нашата войска в равното поле, ескадронът на капитана И…рова се увлече някъде надясно от Пирот и две сръбски гранати тупнаха пред ескадрона. Те бяха от последните. Едната се пукна и облак дим забули конниците. Конете отскокнаха назад с настръхнали гриви и опашки и ескадронът бежишком се отдалечи до една рътлина, която го заслони. Ротмистърът заповяда да се прегледат.

Преброиха се, липсваше един.

— Кой е?

— Първан Лазаров, ефрейторът.

Красивото лице на ротмистра се намръщи скръбно.

— Уби го гранатата, господин поручик, видях го, като се катурна от коня — разправи един.

В тоя миг един буен алест кон без ездач припкаше уплашен насам с килнато седло. Той се спря пред ескадрона и пръхаше, и тупаше с окървавено ухо.

— „Кралят!“ — извикаха.

„Кралят“ беше Първановия кон. Нямаше вече съмнение, че клетият ефрейтор е загинал.

Топовните гърмежи съвсем престанаха.

— Идете да го намерите и донесете на превързочния пункт, ако е жив — поръча ротмистърът на двама конници повече за очищение на съвестта си, понеже бе уверен, че ефрейторът е станал на парчета.

Ескадронът пак мръдна и изчезна във вечерната мрачина.

След една минута никой вече от Първановите другари не мислеше за Първана. Първан беше забравен, защото Първан беше умрял.

Така е на война…

IV

А Първан лежеше се там, дето падна. Никой не беше дошъл да го дири… Вероятно пратените конници бяха изгубили посоката… Гранатата го не закачила, но от силата на пръскането й беше паднал от коня си и ударил главата си в земята и там останал полумъртъв.

А около нощта настъпваше тиха и звездна. Полумесецът се подаде над Руй планина зад едно було мъглива ведрина и заля с мътна, слаба светлина полето… Тук-там по черните хълбоци на пиротските бърда и в полите им заблещукаха огънчета — стоянките на двата неприятелски лагера. А там, около тия лагери, из лозята, по хълмовете и по равнината се валяха окървавените трупове на стотини човешки същества — до завчера еднокръвни братя и мирни човеци, а днес кръвожадни врагове… Сдавчили се, бедните, тука, убили се, утрепали се и сега лежат тихо на хладната земя; под студената завивка на нощта, без даже добре да знаят защо са дошли тука и кому е трябвала тяхната смърт. Забравени са те вече, не мисли никой за тях, непотребните, на това кърваво бойно поле, а най-малко ония, които са ги довели тука…

Първан се лежеше неподвижен.

Той се бе унесъл от слабото мозъчно сътресение, но унасянето му беше пълно с тревожни и страшни блянове, с грозни образи, които му притискаха като с куршум гърдите и го задушваха с ужас.

Изведнаж силна светлина, придружена с гръмотевичен трясък, блесна над Пирот. Голям огнен стълп, приличен на струята на някой шадраван от пъкъла, озари всички планини, полето и небето. Хиляди пукоти и гръмоти излизаха с лавата, която се разсипваше над града и го осветяваше като дене.

Сърбите фърляха във въздуха Пиротската крепост.

Тоя заслепителен блясък извади Първана от несвяст. Той отвори очи, па пак замижа, заслепен от блескавината. След няколко секунди всичко се спотаи пак. Първан се окопити. Нощният студ го посъживи. Той се опита и стана. Никаква силна болежка не чувствуваше — разбра, че не е ранен. Той се озърна около. Позна, че е самичък в това пусто място. Околовръст се чернееха върховете, насеяни с червени точки — това бяха огньовете на сръбския лагер. Той съобрази, че българският трябваше да бъде долу, и тръгна на изток. Той доста дълго вървя по тая посока из някакви си лозя и дърволяк. По едно време Първан съпикаса, че се намира между някакви стобори и плетища. Той се спря очуден. Разбра, че ще е влязъл в самия Пирот!