Иван Вазов
Пейзаж
Тая зима, през няколкото й по-малко лоши дни, аз подир пладне избирах си място за разходка ломското шосе. Предупреждавам всекиго, който под думата разходка разбира място, оживено от пъстрия рой на чинно вървящи назад-напред в модни премени лица от двата пола, които се срещат и разменят учтиви усмивки, светски поклони и безчислени шапкоснимания, че много ще се измами, ако си помисли, че това шосе притежава подобна привлекателност. От всичките друмища, които като жълти кордели се изтакат от София по всички посоки на зеленото й поле, ломското шосе е сравнително най-глухо и пренебрегнато от столичните жители. За разходка те предпочитат шосетата, що тръгват към изток и юг от столицата. Само селяните го оживяват: техните шумни дружини всеки четвъртък се точат в живописни върволици за пазара в столицата.
Но тоя недостатък богато се възнаграждава с едно ценно преимущество: прелестта на уединението или по-добре — на свободата. Това поне за мене. Защото често човек добива нужда да се отстрани за минута от мълвата и суетата на града; да може да дъхне божия въздух в пълнейша свобода и нестеснение; да крачи охолно, да остави всичкия простор на мисълта си и на въображението си, без да бъде принуден на всеки миг да се подчинява рабски на тиранията на обществения етикет, да се озърта, за да приема и повръща безброй поклони, които ни нему, ни някому трябват, и да присъствува на пазара на човешката суетност, лъжа и лицемерие, дето и той е неволен участник. Ломското шосе в това отношение представя най-замамливо място, най-безбедно пристанище.
От друга страна, каква чудесна и неописуема панорама се разкрива пред тебе оттука! Какво обаяние за очите, каква услада за душата! Как сладко се диша тука! Безподобният планински венец на широката софийска равнина оттука се вижда във всичката си цялост, живописност и красота. Стара планина тука е близко и погледът ти с услада бяга по безчислените й талазовидни могили, безконечната верига на които заприщя целия северен кръгозор! При първия небрежен поглед и по-отдалеко тая планина се показва еднообразна и безинтересна със своята нискост и безлесна повърхност, но взри се в нея с любящото око на художника, и ще откриеш там такива неподозирани неща, такова разнообразие и изящни подробности в направата, формите, краските, разрезите, особено когато е осветена косвено от слънцето, щото ти оставаш захласнат пред това артистическо дело на природата. Тя е съвършена противоположност на грамадната и тежка маса на Витоша, от юг издялана грубо, почти в цял блок, сякаш с няколко удара от топор, както Гогол предполага, че е създаден от твореца руският човек.
Природата! Аз никога не съм заставал пред нея без най-дълбоко умиление, без да се препълни съществото ми с най-благите и тихите усещания. Само в нейното присъствие заглъхват в мене пазарските тревоги и интереси на живота. Тамо, при нея, уединен и свободен като птица, човек често се превръща на дете, усеща тайнствената радост на битието, възторгваш се, че можеш безпрепятствено и до воля да се опиваш от омаята на всичко, което бог е турил хубаво, светло, величаво в природата — да й се наслаждаваш, да я обичаш, да я обоготворяваш!… Ако човек изглежда като да е излязъл недовършен из ръцете на създателя, ако толкова пороци, страсти, грозоти, душевни и телесни нищожества го поставят много далеко от висшата точка на съвършенството, то природата е напълно съвършено създание, тя носи гордо печата на всевечния си гений-творец, тя е неговият истински образ и подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него.
Пред февруари една разходка по ломското шосе ми остави дълбоко и неизгладимо впечатление в душата. Гъсти, пепелявоцветни облаци настилаха небето, но оставаха доста високо, та белите върхове на планините бяха свободни от тях. Студецът отстричък, но здрав и приятен; времето тихо; леко се ходеше по засъхналата добре пътека, утъпкана между отвърделите дируги на шосето, простряло се край слабо зазеленялата зимнина ръж по нивите. Широкият простор мълчаливо и унило дремеше в своята зимна безжизненост; само орляци гарвани кресливо пролитаха и кацаха по телеграфните жици или падаха по земята. Снежнолобата Витоша и Стара планина, с върхове, коронясани от снежни преспи, с някаква тъжна и непроницаема сериозност, гледаха от своите мразовити висоти умрялото поле, не навсякъде покрито от парцалите на своя бял саван. На запад, там, дето се вълнуват полегатите бърда на Вискер планина, облаците падаха до самата земя във вид на широк сноп и по влажния и студен ветрец, който идеше оттам, познаваше се, че те сипят сняг. Шосето беше пусто. Някаква тайна хубост лежеше въз тая картина, някаква поезия се рееше под това зимно небе. Хубост, поезия. Тия две думи май странно звучат, когато се вмешат в описанието на тъжния и безцветен пейзаж на зимата. Хубостта и поезията се свързват с понятието на живота, те напомнят ярките краски, празника на светлината, шума на кристалната рекичка, покойната сянка на шептящата гора, омайната тишина на лунната нощ. Но мрътвилото, отсъствието на всяко движение и звук, и топлина? Поражда ли се чувство за хубост при вида на плащаницата на мъртвеца? Чувствува ли се диханието на поезия там, дето няма ни един от елементите й? А между това в тая повяхнала зимна картина имаше толкова красота, толкова поезия! Перото на поета, четката на живописеца напразно би правили усилия да ги предадат в изкусните форми на художеството, както лесно би сторили с описанието на една радостна пролетна картина с всичкото богатство и разнообразие на шаровете и тоновете. Красотата и поезията на тоя зимен пейзаж само се чувствуваха, разбираха, вкушаваха, както красотата на една мисъл, силата на една идея…
Тая меланхолическа гледка напълно хармонираше с поетическата фикция, която от няколко деня занимаваше мислите ми. Углъбен в своята дълбока замисленост, аз вече бях наближил кантонерката, която отстои на един километър от гарата.
Влажният ветрец, който духаше откъм Вискер, донесе ситни трошици снежец; те се последваха от по- едри парцали, които безредно се закръстосваха из въздуха. Гъстите облаци се напластиха и над мене. Заедно със свечеряването и студът ставаше по-щиплив. Срещу мене се подаде една бабичка селянка. Тя беше задяната и идеше бързешката, като се подпираше на тояжка. Като се посрещнахме, аз се спрях и я поздравих.
— Дал ти бог добро — отговори тя и се спря също. Тая бабичка беше доста стара и дребна. Бремето на гърба й, което състоеше от един вид торба от халище и дрипи, се придържаше от върви, които се кръстосваха и през приведените й гърди, та по тоя начин ръцете й, костеливи и цели от жили, оставаха свободни.
— Отдека идеш, бабо? — попитах я.
Тя ми наименува едно неизвестно мене село.
— Далеко ли е?
— Ех, че отзарана, когато съмваше, съм излязла, виж… Далеко е, в планината е.
Значи, тя беше вървяла десетина часа ход и когато я срещнах, тя пак вървеше тичешката!
— Па кажи, седемдесет години имам, господине — отговори тя на питането за възрастта й, което неволно ми се натрапи.
Тя и да не обадеше това, лицето й го показваше. Боже мой, какъв дълбок, съкрушителен печат бяха оставили на тая обезжизнена физиономия годините, тежките трудове, лишенията, болестите, пренесени и изтърпени безшумно! Бръчките по това костеливо, мършаво, изгоряло, със земновидна кожа лице просичаха го с дълбоки безобразни бразди по всичките посоки; животът беше си играл по него с безпощадна жестокост; нищо човешко, добро, женствено не беше останало там; то беше една грозна маска с оттласкателното изражение на някакво животинство, изнуреност, освирепяване… „Трай, душо, черней, кожо!“ Тия страшни думи, изтръгнати иа душата на българина от вековното робство и страдания, и тегла безименни, искаше ти се да ги прочетеш по това жалко лице… Само в сивите й, с мътен и загаснал поглед очи появи се сега нещо топло, кротко, тъжно и то разся странна светлина по скотската маска на лицето.
Едно прасенце изписка някъде наблизо. Аз се озърнах.
— Какво гледаш, господине? Детето вречи — каза ми тя, като посочи бремето си.
Писъкът се повтори слаб, немощен, задушен.
— Бабо, това дете къде си понесла! Чие е? — попитах, като справедливо предполагах, че не може да бъде нейно.
— На снахата, на снахата! — каза тя с полуплачевен глас, като въздъхна; после прибави: — Видиш ли го, господине? Мало е, вчера се доби.
— Вчера? А къде го носиш?
