часа от Дремиград, във вашата околия. Вашата околия, господа, е българско Колорадо… И това съкровище е спало безбройни векове в земята и трябваше доктор Карло да го изнамери в днешната си разходка!… Ето кой е доктор Карло, комуто сте сторили чест да го изберете за ваш депутат. И аз я приемам сега, господа, против всичко и няма да я отстъпя никому!… Колкото за поданството, то е глупост и ще ви докажа тозчас.
И седна, и написа тая телеграма до главния управител на областта:
„Печеля на короната ви една Калифорния. За цена на тая заслуга прося неотложно румелийско поданство, което било нужно, за да мога свободно да вляза в камарата, дето ме праща изборът на дремиградските избиратели. Утре тръгвам за столицата с доказателствата на великото си откритие.
Дремиградски представител:
Той прочете депешата си развълнуван.
Всичките я намериха превъзходна и пламтяха от възхищение. Блясъкът на златната планина заслепяваше умовете им. Доктор Карло беше тяхната звезда и добър гений. Те нямаше да дозволят никому да побутне с пръст избора им… Написа се телеграма и от градска страна, подписа се кметът и се изпрати с Карловата.
Докторът беше като пиян. Пред него се разкриха съвсем нови хоризонти. В неговата спокойна кабинетна душа изведнъж оживя бесът на най-широкото честолюбие… Прочуване, чест, слава, богатство огромно, власт — всичко из един път се струпаляше на плещите му. Щастието го съкрушаваше с тежестта си…
Едвам се бе затворила вратата подир телеграмите, тя пак се отвори. Влезе един млад человек с очила и с червена брада. Той беше пътникът, с когото се срещна днес професорът. Той се озърташе свенливо.
— Позволете… Господин кметът!
Домовладиката скокна.
— Заповядайте, господине, аз съм.
— Доктор Калев! — представи се гостът и подаде ръка на кмета. — А, господин докторе, пак се виждаме! — каза той ласкаво на професора. — Позволете ми сега да се запознаем: Калев, доктор на правото, дремиградски представител.
Всичките стояха безгласни и попарени.
Те видяха страшната грешка, на която бяха жертви, защото именно новият гост беше техният избранник.
Пристигнал не преди много време от Европа, той не бе познат на избирателите от тая отдалечена от центъра колегия. Но те го знаеха по име, което скоро печелеше известност. Столичният избирателен комитет телеграфически бе дал кандидатурата му на дремиградци, които само върху неговото име можеха да се съгласят. Сега той идеше, по приетия в областта обичай, да ги благодари и да се запознае с нуждите и желанията на колегията. Както видяхме, ласкав прием му се приготви. Но возачът му, поради разкаляността й, влезе в града не из главната улица, а мина през друга една, постлана с камъни, и посрещачите посрещнаха професора. Доктор Калев слезна на гостилницата, без да види някого да му каже добре дошъл. Това го слиса и огорчи, но си го обясни, едно: чрез късното време, а друго — чрез простодушния нрав на избирателите си. Той помоли ханджият да го заведе до кмета.
………………………………………………………………………………………………………………………
— Чорт им зел депутатството! — бъбреше си Карло, когато остана сам в стаята си — моята фортуна и слава лежат на много по-широка основа… Добре, че дойде навреме тоя доктор Калев, дявол да го вземе с името му!
После седна и написа писмо до приятелите си в Европа. Затам изпрати и следующата телеграма:
„Открих днес на южния склон на Балкана богата златорудна планина — Монте Карло. Това е Перу на Балканския полуостров. Възхищен и поразен. Подробности с писмо. Дайте широка гласност на това известие.
После сложи буците на масата, порадва им се, па заспа унесен в златните (фактически златни) сънища.
Той бе забравил да прибере при себе си и пленника.
VI
Карло се събуди по изгрев слънце.
Той фана да се готви за път.
Когато да положи златните буци в пътната си чанта, вратата се отвори и влезе хотелджият.
— Околийският началник! — обади той.
— Да заповяда — каза Карло и се изправи поочуден от това утрешно посещение.
Околийският началник влезе с доста сериозно лице; очите му изведнъж се втренчиха в златната руда на масата.
Той се отрекомендува, па каза:
— Господин професоре, тази ли е всичката руда! — и показа към буците.
— Тия буци са само мостра, господине администраторе, а такава руда цяла планина остая там… — каза доктор Карло усмихнато и гордо някак.
— Дека се намира тая планина?
— Тая планина се намира във вашата околия, господине мой, но само толкова мога да ви кажа… за повече извинете… — каза Карло, като зе да туря буците в чантата.
Началникът го спря.
— Моля ви, господин професоре, не можете ли отговори по-точно?
— То е секрет, господине.
— Как е името на планината? — настоя началникът.
— Това мога да ви кажа: Монте Карло.
— Как? Монте Карло ли я кръстихте! Гнездото на комарджиите от целия свят.
— Италианското Монте Карло, господине, поглъща златото, а българското Монте Карло го блюва — каза развълнуван професорът, който никому нямаше да допусне да тури пръст на славата му.
Началникът неволно се усмихна, па извади една телеграма и погледна в нея.
— Курт баир не е ли, между Доброли и Камчик махала, при Луда Камчия?
Доктор Карло прибледня. Той се озърна уплашен; той диреше бай Ивана, когото от снощи съвсем бе забравил.
Той се развика вън от себе си:
— Това е низко, господине, да подкупвате човека ми, да ми отнемате правото на великото откритие, за което аз лично и пръв път отивам днес да доложа на главния управител. Това е непростително, това е убийство и по-лошо!…
Началникът се навъси, па каза строго:
— Дайте тия буци на мене!
— Протестирам, господине! Това е грабеж сред пладне!
— Тия буци са крадени, господин професоре!
— Тия буци аз сам ги копах с ръката си из земната утроба… Вие сте страшен клеветник! — викаше Карло настръхнал.
Той виждаше, че всичките му златни сънища и надежди тоя груб началник идеше сега да ги осуети.
