трийсет години и по облекло, и по вид личеше да е столичен жител. Но доктор Карло го не познаваше. Докторът не познаваше почти никого освен Антония и колегите си, и то не всичките. Той нехаеше за нищо, което стоеше вън от областта на геологията и минералогията. Политическият строй и законите на страната, борбите на партиите, изборите, които вълнуваха и децата, за него бяха нещо не от мира сего. Никой по- добре от него не знаеше И. Румелия и никой по-малко. Тя беше за него пълен месец, на който познаваше и именуваше всичките грапавини, долини и върхове, от едната страна, а оттатъшната — остаяше в „мрак кромешний“. Той можеше изведнъж да ти обади кое камъче от колекциите му от кой тракийски връх е дигнато, а още не знаеше името на главния администратор в града, дето беше гимназията. Това простително невежество на учен човек често му донасяше неприятни изненади…
При всичко че особено сега той избягваше всякакви срещи с познати и непознати лица, но силна потребност да излее част от вълненията си накара професорът да завърже разговор с непознатия момък. Той го поздрави, седна и каза небрежно:
— Африкански горещини, господине!
— Пече страшно, трябва да вали — отговори пътникът, като си правеше хлад с кърпата.
— Право, тия облаци на дъжд сочат; ние като овчари, познаваме… — обади се бай Иван, който, по наставленията на професора, всякога седеше между лакътя му и стена.
Професорът го побутна неволно с лакътя си.
Непознатият момък забележи странните отношения между тия двама другари.
— Господин професоре, негова милост водил ви е някъде по вашите научни изследвания?
Докторът погледна внушително бай Ивана и отговори с равнодушен уж вид:
— Да… да… Ах, каква прекрасна земя имате, господине мой. Това е един извор неизчерпаем за науката, за изкуствата, за всемирния прогрес. Вашата земя, господине мой, притежава безценни дарове от природата, които за жалост остаят зарити без полза. Но настая часът, мисля, когато лучезарният поглед на науката ще я зондира… Вам ви трябват само хора образовани, специалисти по естествознанието, и главно, господине мой, честно предани на благото ви… Моят живот е всецяло посветен за щастието на тоя трудолюбив и прекрасен народ български. Каква благословена земя! Просто рай!
Докторът се разпаляше от собствените си думи. Макар общи и пълни с риторическа мъгливост, нему му поолекна. Те бяха излишък от душевния му прилив. Момъкът го гледаше зачудено и отдаваше тия прекалени фалби на България повече на възторжения ум на един учен, залибен в предмета си, а донейде си и на подобострастния характер на някои чужденци.
— Направихте ли някое по-важно откритие?
— Невъобразимо важно! Невероятно!
— Какво именно?
— Това не мога ви каза, господине мой — отговори професорът с тайнствен вид и погледна бай Ивана.
Любопитството на момъка порасте.
— Вероятно някакви драгоценни метали?
Докторът клюмна утвърдително.
— Не ми иде за вярване. Доказано е, че Балканският полуостров няма ни злато, ни сребро…
— Напротив, и той има една Калифорния!
— Ах! Къде!
— То е мой секрет, господине мой.
Но след тия думи той видя, че се увлече, скокна веднага и поведе бай Ивана към файтона.
IV
Продължиха пак пътя си.
Небето се замрачи. Гъсти черни облаци се напластиха над широкото поле, което потъмня; една светкавица змиевидно избразди хоризонта, последвана от глух тътен на гръмотевицата. Завчас бурята настана. Плисна силен дъжд под ужасни трескавици… Тук пак хрумна професору страшната мисъл какво нещастие ще бъде, ако мълния падне на файтона им. А той, сред това съвсем голо поле, беше привлекателна точка за електрическия ток. Но и тоя път всичко мина благополучно. Стихията се утиши, небето се разведри пак и на запад блеснаха последните златни лучи на слънцето, което потъваше в кръгозора. Смръкна се. Двата файтона вървяха тежко по размекналия път. Скоро файтонът с момъка превари и изчезна в мрачината заедно с другите предмети. Дремиград остаяше зад една гънка на равнината, но нищо не наумяваше за близостта му. Професорът съчиняваше в ума си важните депеши, които отиваше да удари: една до главния управител, друга до един приятел в Европа, член на ученото дружество, на което докторът ламтеше да стане тоже такъв. Утре печатът във всичките провинции на страната щеше да направи да прогърми името му. Fama volat3… Облак сърадвателни депеши щяха да разтупат хиляди сърца. Какво сладко нещо е славата! От утре доктор Карло се събуждаше велик човек… Името му затъмняваше всички други имена, на които ориентът беше дал блясъка си. И сърцето му бъхтеше като лудо в гърдите.
Едни мъгляви и скудни блещукания в мрака показваха, че градът е недалеко. Но той забележи отсам него уединено други по-ясни и подвижни светлини като от фенери, между които се мяркаха сенки. Вероятно там имаше един куп хора. Той хубаво забележи, че тия светлини и тия хора стояха на къра и очевидно на самото шосе. Какво диреха по това време извън града? Неволно безпокойство обзе професора. Другарят му спеше, файтонът отиваше напред, към фенерите, които чакаха на пътя му. Зеха да се чуват гласове. Червената светлина огряваше по-видно формите на човешки фигури, които безпокойно се движеха и кръстосваха. Той чу даже дрънченето на оръжия! Смутни страхове свиха сърцето му. Той неволно смушка заспалия бай Ивана. Той никога не бе изпитвал подобни вълнения. Хрумна му, че това е засада от разбойници или нещо още по-страшно. Голямото откритие, което направи, не ще да бъде чуждо на това нощно нападение… Тоя непознат пътник, комуто така глупешки издаде тайната си, не напразно отмина напред!… Кой знай, користолюбието, а още повече славолюбието са способни да вдъхнат най-страшни престъпления!… Малко ли примери има? Златото е такъв съблазнителен демон…
В това време тълпата пресрещна файтона мълчешком и го спря. Мнозина се навалиха с фенери да видят кой е вътре. Професорът стоеше ни жив, ни умрял.
— Кой е тука, господине? — попита един запъхтян глас.
Докторът не отговори.
— Доктор Карлев — каза бай Иван, който се разбуди.
— Той е! Той е! — извикаха няколко гласа.
— Ура!
— Добре дошле, добре дошле!… Народът ви посреща… Закъсняхте много! — каза му един облечен в бели шаячеви френски дрехи человек и се ръкува с него.
— Ура! Да живей! — повтаряха се възклицания от тълпата, която тясно заобиколи колата.
— Отдават ти чест — прошепна досетливият селянин, — отговори им нещо.
Тия думи свестиха доктора. Той изведнъж се догади, че тоя затънтен градец иска да му изрази благодарност за научните му заслуги и му устройва тая овация. Трогателен пример, който трябва да потопи в срам другите български градове. Тая мисъл покърти дълбоко душата му. Той слезе от файтона, до крайност развълнуван. Възцари се мълчание.
— Благодаря, благодаря, братя, за тая чест ненадейна. Тя ме трогва дълбоко… Моите досегашни заслуги не заслужават лаврите ви. Зная добре, че вие в моето скромно лице възвеличавате великата наука. Но тя скоро ще ви докаже колко е всемогъща… Не се фаля, господа, но доктор Карло никога няма да го забравите, както и той вас — за благородните ви чувства и примерен патриотизъм! Да живеят ученолюбивите граждани на Дремиград.
— Ура! Ура! На ръце!
И в един миг трепетното тяло на професора се издигна и люшкаше като едно знаме над главите. Той махаше с двете си ръце, за да се удържи в равновесие. В отговор на тия знакове на възторг замахаха шапките. Когато докторът беше сложен долу, той се ръкува с всичките, пиян от щастие и със сълзи на очите.
