— Добре, господине, както заръчате.
Наближиха върха. Той по-ясно и по-ясно се очертаваше на плещите на главната планина, от която го делеше Луда Камчия. Слязоха в един сух и каменлив дол: от него нагоре зафащаше златорудното бърдо. Докторът беше на прага на своята Голконда! Ненадейно зловеща мисъл му хрумна: той се озърна безпокойно в тоя дол, глух и отстранен.
— Господин Иване — обърна се ниско към другаря си, — тука разбойници не ходят ли?
— Не грижи се, господине, излазят понякога, ама те са турци. Тъдява ги има, поразниците…
— Та ние сме in partibus infidelium?
И докторът извади из една черна длъгнеста кутия два револвера.
— Що, боиш ли се? — попита бай Иван усмихнат.
— Карай — забележи докторът.
— Добре, господине.
Докторът бодна коня си.
Зафащаха златорудното бърдо. Карло изглеждаше внимателно всяка скала, камък, местност. Той забележи очуден, че блестящите песъчинки, които са размесени в праха, имаха особен, жълт цвят. Наистина той бе забележвал и другаде подобен светлив прах по почвата, но тоя светеше някак си по-другояче… Това блещукане на златистия прах се увеличаваше, колкото отиваха нагоре… Няма съмнение, че бяха шушки от злато, извадени на повърхността на земята от физически влияния. Сърцето му туптеше силно, но той се въздържаше. Изкачиха се на самия връх на бърдото. Припасвано от изток, север и запад от Луда Камчия, то приличаше на един неправилен полуостров; то повечето бе покрито с рядък храсталак и с див тревуляк, дето се озъбваха плоски канари. Професорът пресметна, че ще зафаща около петнайсет квадратни километра. Слязоха и двамата от конете, поведоха ги и навалиха надолу мълчешком. Когато дойдоха до един изронен бряг, Иван Динков каза:
— Тука изкопах двете буци.
Изровеното място стоеше още прясно.
— Копай — каза професорът с разтреперан глас.
Бай Иван се опретна и копа наблизко. Сухата земя кънтеше звънливо под ударите на мотиката. Тоя шум наумяваше дори звънтенето на златото. Професорът с опулени очи, със спряно дихане пробиваше земята, дето падаше сечивото. Най-после то клъцна в нещо твърдо.
— Спри! — каза професорът.
Из ровката пръст се показа един жълтеникав камък. Селянинът бързо го дигна и го показа на професора. Той го грабна, отколкото зема от ръката му и го прегледа.
— Aurum brutum1! — извика той. — Копай още.
Селачът копна няколко пъти на същото място и извади една кривача по-дребни парчета от същата руда. Карло се не помнеше.
— А голямата буца, господине, изкъртих там, при оная канара — каза бай Иван, като обрисваше пота на лицето си.
— Да идем там — заповяда професорът.
Спряха се пред едно скоро копано място.
— Тук вече са копали! — извика Карло уплашен.
— Аз го копах… тук още никой не е помирисал.
И бай Иван копна на няколко места, па най-после само на едно продължи да работи. Мотиката пак удари в нещо кораво.
— Спри! — изкрещя професорът.
В пръстта се валяха други буци, които лъщяха на слънцето.
— Та тук е Калифорния! — извика той.
Селянинът се озърна.
— Кой кажеш, някой да не ни гледа!
Професорът извади една карта на Румелия и портфела си. Той забележи названията на тая и околните местности според указанията на водача си. После намери широтата и дълготата от парижкия меридиан на това бърдо, което забележи на картата си: Монте Карло.
Той тръгна нататък. Бай Иван — по него.
— Да копаем ли още? — попита той, като се спряна едно съвсем неначенато място, обрасло с пожълтяла трева; — аз ти казах, че тая планина е цялата такава.
Карло заръча да копае.
Бай Иван зафана пак. Дупката отиваше длъгнеста и по-дълбока тука. Селянинът спря да си отдъхне. Той беше уморен. Руен пот течеше по зачервенялото му небръснато лице. Той се озърташе добродушно.
— Дай сам — каза професорът нетърпеливо и грабна мотиката — пръв път в живота си — и закопа.
Дупката се разтваряше. Пак клъцна нещо. Това беше по-голяма буца руда, която се разцепи на две от удара. Професорът се обърна безпокойно. Всичко това беше тъй невероятно и тъй действително, щото умът му не можеше да го пренесе. Той извади бяла кърпа и обърса ръцете си. Златният прах се олепи по кърпата, която заблестя, като че имаше златен вътък.
В земята се показваше още руда.
— Тук е цяла жила — пошушна си професорът.
— Та какви са тия буци, господине? — полюбопитствува пак селянинът.
— Тая овца още се не сеща — продума си докторът, па отговори: — Aurum brutum, господин Иване!
— Какво ще рече това: урум бурум!
— Metalum nobile2 — поясни докторът.
— Ха, разбрах… Но ти като че не гълчиш по български?
Докторът бръкна в пазвата си, извади и даде три лири на водача си.
— На, ти си честен человек.
Селячът прие парите с поклон и благодарения.
Докторът се ухили. — Аз бях чувал, че българските селяни са хитри: тоя е цял идиот…
— Бай Иване, едно ново условие да направим! — обърна се той към водача си.
— Както заповядаш, господине.
— Слушай, за тия буци никому няма да обаждаш, нито да показваш това място — до три дни.
— Няма да кажа гък!
— Тия три деня ще стоиш при мене.
Тук на бай Иван не стана добре. Призракът на ново пленение не му се усмихваше. Той заправи окръшки.
— За всеки ден ще ти плащам по лира!
Тия думи из един мах обезоръжиха водача. Върнаха се на хана, дето ги чакаше файтонът им. Обяд беше минал вече. Докторът извади из пътната си чанта една уварена от Антония кокошка, увита в немски вестник, и покани бай Ивана да обядват. За всичко той се разпореждаше, той говореше с ханджията и с водача си и отговаряше на въпросите на някои селяни, отправени към другаря му. Бай Иван влезна добросъвестно в ролята си на олимпийско божество. Той приемаше с пълно достойнство внимателните услуги на разшетания учен човек. Селяните там и същият ханджия се дивяха.
III
Слънцето преваляше на запад. Файтонът се търкаляше по широкото голо и безлюдно поле. Доктор Карло отиваше в Дремиград, най-близкия град, отдето щеше да прати няколко депеши по откритието си в Пловдив и за Европа. Там щяха и да преспят, а заранта да тръгнат назад. Слънцето прежуряше. Пожълтялата безлесна равнина изглеждаше на изгоряла степ. Тя на север опираше в синкавите балкански бърда, по-разлати и по-ниски, колкото наближаваха Черно море. Пладнешката жега беше нестърпима: огнените лучи горяха гърбовете на пътниците, засипани от прах, който на облаци се дигаше след колата. Пред тях вървеше един друг файтон с един пътник само. Когато спряха на едно друго ханче — последната станция до Дремиград, те завариха и него, че пиеше кафе под сянката на стряхата. Той беше момък на
