Жена му слушаше зяпнала. Ако да не виждаше блестящите златоносни буци, тя би помислила, че професорът се е побъркал. Тя и сега се плашеше от такова нещо.
— Антонио драга, тоя човечец ще ме чака тука, бъди любезна с него: той е нашето провидение… Но дръж се спокойна… Аз ще обядвам с него. Сгответе най-хубаво.
— Имаме супа, и тлъстата гъска, пълнена с ориз и раказии стафиди, ама каква чудесна работа, Карло! И половината от вчерашния пуяк, пържен в прясно краве масло, със соус-паприкаш и гарнитура от хрян и розов чукундур, а за десерт…
— Добре, добре — прекъсна я Карло, като не щя да изслуша тоя сложен каталог на домашната кухня; — ние ще обядваме и ще тръгнем…
— Къде? — попита учудена Антония.
— Ще тръгнем за нашата Голконда, Антонио. Аз отивам да зема отпуск тозчас от директора на гимназията. Не забравяй, бъди ласкава с тоя златен селянин, с тая света овчица и заключи зад мене вратнята с ключ.
И доктор Карло в две минути се озова при директора.
— Господине директоре, ида да ви моля за тридневен отпуск, от днес, от тоя час!
— Отпуск! Невъзможно, сега имаме екзамени.
— Отпуск ми е необходим! — повтори енергически професорът.
— Що ви принуждава?
— Жизнен интерес.
Директорът го изгледа зачудено.
— Да, жизнен интерес — прибави доктор Карло; — повече даже: висшият интерес на страната, господин директоре!
— Пред такива високи интереси и аз свалям шапка — отговори усмихнато директорът.
— Давате ли отпуск, господин директоре?
— Имате го. Желая ви едно велико откритие.
Професорът изскокна на улицата.
— Тоя простак сега се подиграва, а след двайсет и четири часа ще се счита щастлив да стисне ръката на доктор Карла — бъбреше той, като вървеше разсеяно из една тясна улица, цял обзет от щастливите си вълнения и надежди.
На едно място топ се спъна в едно голямо бунище от пера и перушиняк — тоалетът на цяла куда щавени гъски… Това го направя да се сети, че той се намира пред тяхната порта. Той изтропа яката.
Жена му отвори.
— Тук ли е селянинът? — попита безпокойно.
— Тук е.
Професорът бързишката отиде при арестувания си гост.
II
След три часа доктор Карло и Иван Динков се качваха заедно в железницата във втория клас.
Докторът има грижа да влезе в съвсем празен вагон. Той тури другаря си между себе си и стената на вагона, за да му пресече пряко съобщение с останалия свят. Затворът на бай Ивана се продължи.
Влакът тръгна. Пожълтелите равнини на обширното поле се замяркаха от прозорите. Жегата се усилваше. Еднообразното тропотене на колелата докарваше дрямка. Селачът действително задряма подир сития обед у професора. Той имаше вида на човек, който никак се не досеща за важната рол, която играеше в съдбата на професора и на цялата област. Карло час по час поглеждаше спокойното му попотено лице, по което никаква мисъл не се отражаваше, и проговаряше състрадателно: Sancta simplicitas! На станциите обаче той го дебнеше неотстъпно като един строг полицейски агент и не оставяше никого да се доближи до другаря му. Един ревнив мъж не пази тъй жена си. За щастие, никой пътник не се случи да влезе във вагона им; само от Каяджик един гоен униатски патер, който пътуваше за Одрин, им стана другар. Духовният сан на пътника успокояваше боязливостта на доктора. Но понеже патерът често поглеждаше в недоумение към заспалия селянин, пооблегнат на рамото на доктора, то Карло, за да му не даде време за догадки и подозрения, отвори на попа горещо прение по латински върху папската непогрешимост, което трая до другата станция — Търново-Сеймен, дето се разделиха. Там докторът и бай Иван преседнаха на ямболския влак, който потегли през Марица, на север. Те бяха пак сами. Докторът едвам сега можа да се поотпусне и да си помечтае. Той държеше щастието си за юздата, която се представляваше от бай Ивана. Нечут успех увенчаваше двайсетгодишни трудове. Геологията, каква велика наука! С това откритие той правеше цяла революция в икономическото състояние на Балканския полуостров. Той даваше на българската корона един брилянт, по-многоценен от брилянта на Великия Могол. И как малко трябва сега да остане всичко това закрито в неизвестността за години, може би и за векове! Едно излазяне на колелата из релсите, едно продънване на мост, което би умъртвило тия двама хора… При тая мисъл докторът потръпваше.
Влакът стигна благополучно в Ямбол надвечер. Професорът и селякът слязоха в едничката добра гостилничка в града.
— Приготви една стая с две легла — заръча докторът на момчето.
— Този баю другар ли ви е?
— То не е твоя работа — избъбра строго докторът, — изпълни каквото ти заповядвам.
— Аз питах, защото стая с два кревата нямаме сега, та негова милост може да преспи на одъра, извън сега е топло — обясни слугата, като гледаше дрипавите дрехи и издънени цървули на селянина.
Професорът се навъси.
— Ти не разсъждавай, хлапетио, за топло и за студено, ами приготви стаята.
— Ба, аз спавам тука на това одърче, нашите кокали меко не търпят — обади се бай Иван.
Очевидно това грижливо внимание на професора му дотегваше. Той беше като в плен.
Но професорът не беше человек да излага на глупави случайности едно сигурно щастие. Той настоя и неговата дума стана. Момчето сложи още едно легло в тясната стаичка. Двамата пътника влязоха вътре, докторът заключи добре вратата, не от страх да не влезе някой тая нощ, а да не би да излезе, и зе да се съблича. Той покани и Ивана да стори същото.
Но бай Иван вместо да съблече себе си, съблече кревата. Той му свали пуховата възглавница, чистия чаршаф и завивка и легна на сламения матрац.
— Ти мене не гледай, аз съм овчар.
Професорът с удоволствие чу, че бай Иван захърка. Никога хъркането не му се бе сторило тъй мелодично.
Железницата се прекъсва до Ямбол. Заранта доктор Карло се качи на файтон с бай Ивана, който щеше да му покаже заветното място. След няколко часа път достигнаха до едно ханче на полето. Там оставиха файтона да ги чака и на два селски коня се запътиха на север, към Стара планина. Карло поглъщаше с поглед тия ниски синикави върхове, дето се криеше златородният.
— Лигнит, кварц, алувиум, гнейс, гранит, варовит камък, чернозем, въглища пъстрят кората на Източна Румелия. Сега на едно крайче на геологическата й карта ще туря думата: злато! Как импозантно ще стои там! — помисли си той.
— Господин Иване, как се нарича тоя връх?
— Как го наричат? Планината; турците го викат балкана и то си е по-право, чунким това е Коджа балкан.
При тоя урок по география професорът се ухили.
— Значи, няма име: толкоз по-добре.
Повървяха малко. Професорът мечтаеше.
— Господин Иване, ти чувал ли си за Кристофа Коломба?
— Не го познавам.
— Удивително. Той едно време изнамери цял свят и излезе хаплю, та не му тури името си.
— Хаплю не, ами хаплю — потвърди Иван важно.
— Нашият връх ще се нарича занапред: Монте Карло.
