които ми са добре познати, заслужават повече нещо… Вий бъдете спокойни… Отдека сте?
— От село Н. — каза зачервенелият учител.
— Харно… Само и вий от ваша страна потрудете се.
— Длъжност ни е — каза учителят.
Хрисантов отне очите си от прозореца, дето се беше обърнал за минута, и каза:
— Тук около вас все голи баири. Досега правителството нищо не е направило за горите в страната… Господин кмете, моята първа длъжност в Областното събрание ще бъде високо да настоя за насаждане с гори тия пусти и голи ярове… Земя, която се лишава от гора, рано или късно е осъдена на смърт.
Уловил внезапно такава щастлива идея, Хрисантов погледна самодоволно и някак гордо към Иванова, като че искаше да му каже с тоя поглед:
— Виж, че и аз умея да стъпям на практическа почва. И действително, Хрисантов говореше с убеждение. Кметът с другите първенци се посшушукаха. Види се, и тях живо интересува въпросът, повдигнат от кандидата им. Кметът каза:
— Добре, че казахте, господин Християнов, та и затова да ви помолим. Ваша милост сами видяхте, че гора хич нямаме наблизо… Турците, додето бяха, изсякоха всичко.
— Аз сам ви казах това и първите ми грижи ще бъдат горите… Гори, гори трябват нам като въздухът, който дишаме — каза разпалено Хрисантов.
— Да си жив и здрав, че познаваш това… Та като питате отде си сечем дърва — сечехме си досега все от „Парговската гора“. Досега и тъй, и тъй беше, но занапред голяма мъка ще теглим.
— Кажете — каза Хрисантов живо заинтересуван.
Кметът разправи надълго и обстоятелствено работата:
„Парговската гора“ била правителствена, но от Освобождението насам селото се снабдявало все от нея с дърва. Първият вардач на гората не смеял да ги закача; но, за жалост, не можал да отпъди и селяните от Ж. да не сечат гората, с която се разполагали като със своя собственост… Така щото „Парговската гора“ се изсичала и от триста уврата, както била напред, сега е останала едвам петдесетина уврата. Но още по- лошото е това, че сега е турен нов вардач, твърде зъл човек, който много им пречел, а селяните от Ж. оставял свободно да боравят в гората и както са се подпретнали, скоро ще я очистят! Тогава селото ще трябва да ходи за дърва на три-четири часа далеко в балкана. Кметът моли прочее Хрисантова да помогне още отсега да се забрани на село Ж. да не сече без никакво право гората, която е крайно необходима за Дермендере.
Хрисантов изслуша всичкото с голямо недоумение. Вместо да отговори на молбата на кмета, той попита:
— Вие казвате, че е правителствена гората?
— Така, царска е — отговориха из един път неколцина селяни, — но сполай, доскоро никой не ни казваше нищо.
— Първият вардач ходи само веднаж в Пловдив да се тъжи от нас, па нищо не направи и веки не ни бара — допълни друг.
— Защото нашият предишен депутатин му сбра перате — поясни кметът.
Хрисантов помисли намръщено.
— Ами селяните от Ж. по какво право секат и те областната гора? — попита той.
— Тям пък техният депутатин им е дал воля, па не щат да знаят никого.
— Па ние занапред на ваша милост се надяваме, господин Християнов — заключи кметът важно, — а то без тая гора ако останем, по-добре да се изселим.
— Какво собствено желаете да ви помогна?
— Като се завърнеш в Пловдив, да направиш да се махне сегашният казеп вардач, да не ни пречи да си сечем и да се възбрани на ж-ци, защото те нямат никакво право над гората ни…
Селяните очакваха какво ще каже сега кандидатът.
Хрисантов не отговори нищо. Той отведе Иванова настрана и му каза ниско:
— Възмутителни работи, нали? Какво да им кажа?
— Обещай, каквото ти искат.
— Ще бъде безсъвестност!
— Но без това всичкият труд ни е напразно… Па и ти сам одеве, самичък им казваше, че ще браниш техните селски интереси… Какъв по-голям, по-жизнен интерес има селото от тоя?
— Но тия селяни не чувствуват ли, че само като секат, а не посаждат, ще направим земята си на безплодна пустиня? Разбирам, при турското управление… но днес? Един български депутатин няма право да насърчава това безбожно опустошение.
Иванов се усмихна сардонически.
— Повечето така правят — и с държавни, и с общински гори. Гората у нас е разковничето, с което се отваря вратата на камарата… И твоят съперник ще им обещае — ако не е обещал вече — свободното опустошение на тая гора…
Хрисантов го гледаше смаян.
— Това е един вид разбойничество против бъдещето на отечеството! — извика Хрисантов с едно неудържимо чегодувание.
— Сам нищо няма да сториш: один в поле не воин.
— Значи, аргез apres moi le deluge?
— Хрисантов, зарежи сантименталностите! — каза поразсърден Иванов и като приближи бързо до кмета и другите селяни, каза им решително и тържествено:
— Размишлявахме как да намерим клупа на тая работа. Бъдете свободни, вие сте гсподари на гората. Сечете си.
Селяните поблагодариха трогнати.
— Господин кмете, гледам и школото ви няма таван? — каза Иванов, като се озърташе.
— Сиромаси сме — прибърза да каже кметът.
— Сиреч, бедни човеци — потвърди умно псалтът.
— Та ние ще гледаме с господина Хрисантова да действуваме в Пловдив да ви се изпрати помощ… четирийсет лири стигат ли ви?
— Стигат, стигат, сполай — отговориха всичките възрадвани.
— Според заповедта ви, каквото повелите — отговори и псалтът, който не зачу добре думите на Иванова.
Попът клюмна с глава, което означаваше, че той потвърдява думите на псалта.
Иванов остави на един човек, който през това време стоеше сгушен в ъгъла, без да каже нещо, една връзка книжа (това бяха възвания от партията и памфлети против противния кандидат) и после каза тържествено:
— Е, разбрахме се, нали?
— Разбрахме се, разбрахме се — избъбраха всичките.
— Вие наши и ние ваши — добави кметът.
Хрисантов и Иванов си взеха бастуните да излязат. С весела глъчка всичките ги подириха на двора. По лицата и на кмета, и на селяните се четеше голямо задоволство. Хрисантов им направи твърде хубаво впечатление; престижът му ежеминутно растеше; при това и псалтът не преставаше да развива една неуморима агитация: той се прилепяше ту на ухото на едного, ту на другиго и със знаменателни погледи, и с махания обясняваше им колко трябва да се считат щастливи, дето си имат занапред такъв достоен и славен депутат, за когото пише и „Марица“.
И Хрисантов сега беше твърде доволен и силноуверен в успеха тука. Одевешното неприятно недоверие по повод на „горския въпрос“ мина; той се утеши с мисълта, че чрез тая мъничка отстъпка на невежественото искане на селяните си обезпечава в голям размер добиването депутатския мандат, със силата на който ще може да принесе други много по-значителни услуги на цялата страна. Прочее всичките бяха щастливи.
Хрисантов се упътваше към вратнята, но видя, че Иванов се отклони внезапно и тръгна на друга посока. Той се позачуди.
— Господин Хрисантов, елате да видим черковката — усмихнато рече Иванов. Хрисантов го последва.
