Беседа над Княжево ((Злободневна шарка))

Иван ВазовБеседа над Княжево(Злободневна шарка)

Това беше на 21 май — вечерта.

Въз прелестната смарагдова полянка, отсам разкошната елова княжевска гора, дружината ни — тя състоеше от две приятелски семейства — подир един скромен и приятен полски обяд въз тревата, продължаваше да се наслаждава от възхитителната гледка въз Княжево, въз Люлин, въз Софийско поле и полувенеца планини от север. Слънцето, на запад, закрито зад булото на леки, прозрачни облаци, цедеше меката си светлина през тях: прохладен ветрец люшкаше нежно клоните на младите дъбчета и тъмните зад тях върхове на елите, над които стърчеше в светлопепелявия свод на небето част от Витоша с чуката Кекеш, сурово красива под тъмнозелената си майска премяна. Акациите из дъбовата млада горица ни пращаха талази от сладостната миризма на белите си цветове. И очите, и гърдите, и душите, упоени от чаровността и омаята на гледката, що господ туряше пред нас, изпитваха оня екстаз от чисто и светло блаженство, с който само майката природа дарява ония, които умеят да я обичат.

Истина, че по едно време двамина от дружината бяха заняти от други важни неща: г. X. беше се углъбил в страниците на един вестник, а младата госпожа Z. вареше кафе на машинка, водейки весела борба с духащия пламъчето ветрец. Тя всякак залягаше да препречи на лъха му, който затрудняваше по- бързото сваряване на ароматното питие, един истински разкош за нас на това място.

Отдолу, измежду старовековните почтени дъбове, се зададе монументалната фигура на г. З. Той идеше с широки бавни крачки насам. Неговото едро, месесто лице добряшки се усмихваше към нас.

Приятел на всинца ни, той биде поканен, когато приближи, да седне до нас и той драговолно ни стана другар. След първите здрависвания г. X. пак се зачете във вестника. Но скоро той го остави с едно бързо движение на досада.

— Четохте ли? — каза той.

— Какво има там? — попита доктор М., като се мъчеше да седне по турски въз килимчето.

Вместо отговор X. взе пак вестника и зачете с глас изпълнен от трепета на негодуванието, едно антрефиле. В него се разказваше как на 18 някои си студенти-социалисти, на връщане през нощта от едно пируване, завенчало празнуването им годишнината на Ботевата смърт, откачвали от къщята българските трицветни знамена, тъпкали ги и ги безчестили по най-неприличен начин, а после, минувайки край паметника на Царя Освободителя, спрели се пред него, за да почетат с няколко ругателства бронзовата конна статуя, стърчаща в звездното небе, неподвижна и безучастна към тая богохулна гавра на младите човеци.

Негодуванието стана общо и се изрази с гневно възклицание.

— А вестникът какво казва от себе си? — попита спокойно г. З.

— Нищо не прибавя.

— Не смее — забележи г. З. — У нас никой вестник не смее да осъди тия работи, защото редакторите се боят да не бъдат причислени към реакционерите.

Завърза се разговор за причините на това течение в средата на нашата учаща се интелигенция.

Г. З. си допи кафето и каза:

— Не е ни една от тия причини; главната причина е руският печат, отрицателната руска литература. За да не обичаме България, отечеството си, ние сме се научили от руската интелигенция. Ние подражаваме слепешки русите.

Това немотивирано твърдение повдигна силни възражения. Такова гибелно въздействие на руската литература! Как е възможно?

Г. З. поглади широкото си лице, поусмихна се с поглед съсредоточен, вдълбочен в нещо, което сякаш беше много далеко оттука, па подзе тихо:

— По-лани бях в Ница. В гостилницата, дето бях, столувах се с една малка компания чужденци, между които и двама руси и една рускиня, млада жена, от Москва. Тогава траеше Руско-японската война още, Портартурската обсада траеше. Веднаж, като се завръщах за обяд из главната улица „Avenue de la gare“ и минувах край редакцията на вестник „La Petit Nicois“, съгледах голямо стечение от народ, който с любопитство четеше окачените от редакцията телеграми с големи букви в салона на редакцията. Погледнах и аз на тия грамадни телеграми и останах попарен: там се явяваше, че генерал Щосел предал Порт Артур на Ноги. Поразен от това известие, завърнах се в гостилницата смазан от някаква тежест, като че носех сто кила камъни на гърба си. В трапезарията заварих и русите. Лицата им бяха ясни, даже радостни; от това заключих, че не знаят още скръбната за всяко руско и славянско сърце новина. Побързах да им я обадя, за да споделя с някого горестта си, та да ми олекне.

За мое голямо учудване, те ми казаха, че знаят вече това. А бяха весели!

Като видяха недоумението ми, те прибавиха: „И много добре. Това е приятно съобщение.“

— Как? — извиках аз.

— Вие се удивлявате, че се радваме за тая катастрофа? Да, тая катастрофа подготвя другите катастрофи за руската войска, които ще унизят и омаломощят днешната Русия.

— Но вие говорите не като руси, а като неприятели на Русия!

— Да, ние сме неприятели на Русия, на днешната Русия, ние не обичаме Русия, господине! Днешната Русия — това е тираническият режим, който от дълги векове тегне въз руския народ. Днешната Русия, официалната Русия е враг на истинска Русия, на руския народ. Всичко, каквото съдействува за разклащането на днешната Русия, всичко, каквото подравя основите й, което я приближава до пропастта й, подготвя, улеснява тържеството на новата. Онова, от което ние, интелигенцията, се боехме в тая война, беше да не би да излезе победоносна за нас. Тя би заякчила още за дълги години абсолютизма и гнета на монархията, като би я окръжила с ореола на славата и могъществото. Но руският бог бди над руския народ, та се случва противното.

Другият млад русин, като да подчертае думите на сънародника си, подзе:

— Вие, българите, мъчно можете да ни разумеете. Вие имате едно свободно отечество, вие се чувствувате синове на това отечество и го обичате. Обичате го, както френецът обича Франция, немецът — Германия, англичанинът — Англия. Нашето отечество е мащеха за нас, то ни гони, затваря ни в тъмници, праща ни в Сибир, оставя нашата младост и нашите сили и най-благородните пориви на сърцето ни да вехнат и гаснат; то не ни дава въздух. За интелигенцията няма място в Русия, затова нейният срам е наш триумф. Нашето руско сърце се облива с кръв от мисълта, че в проклетите манджурски полета гинат стотици хиляди наши невинни братя. Но ако за възтържествуването на нашите идеали за свобода, правда и светлина са нужни те и още по-големи жертви — нека се дадат. От съкрушението ни на бойните полета може да загине деспотизмът, но истинска Русия ще възкръсне… Да, вие сте щастлив народ и ако и ние обладавахме половината от онова, което вие имате днес, и ние бихме имали едно отечество и бихме го обичали. Но ние, господине, нямаме отечество!…

Тоя разговор ми дойде сега на ум — продължаваше г. З. — Това, което ми говореха тъй свободно тия млади, образовани руси, проглежда, прокарва се доста прозрачно от няколко десетки години в цялата напредничава руска литература… Каква беше тя? Изобличение, протест, стигматизация на режима на царизма и на тежките условия на живота, създадени от деспотизма. Нашите младежи гълтат тая литература и се напояват с духа й. Гълтат безразборно и без критика. Те забравят, че тя е писана за Русия, а не за България, не се замислюват върху огромната разлика на политическия и обществения живот на двете страни, не виждат онова, което ние имаме и което русите нямат. Понеже за руската интелигенция всичките фактори и емблеми, които изразяват официална Русия, тоест режима на потисничеството: църква, корона, знаме, отечество, власт, закон, са противни, то, по подражание, казаните младежи мразят тия неща и у нас. Да стъпчеш народното знаме, за тях значи да бъдеш прогресивен, модерен човек; да плюеш на България, то значи да бъдеш истински човек, българин на бъдещето. Уродливо маймунство на ума, идиотски тесен мироглед, престъпно сгазване най-светите чувства на човека… Добре, русите викат против царизма, и нашите викат против него пред статуята на Царя Освободителя. А какво ни чини нам руският царизъм и защо това негодувание против него? Защо тия сълзи въз чужд гроб. Защо тия ругателства въз свещения образ, изправен срещу Народното събрание? Ние, българите, знаем само едно: руският цар Александър II, който ни освободи. Ако в нещо е повлиял руският царизъм връх нашата съдба, то е било само в това благодетелно дело: нему, изключително нему дължим освобождението си от петвековно робство. При една конституционна Русия ние едвам ли в подир сто години би дочакали такъв подвиг, нечут в историята. Не