всичките степени на людский прогрес, от приветний русин до остяка диви, от тъмний грузинец до чухонът сиви, де реките сини мязат на моря, де нощите грее чужда нам заря. На туй царство днес е Петербург вратата, де животът блика, хьлта светлината: Москва му е пъпът, центърът далек, де всякой вик стига и намира ек, дето старий Кремъл, паметник свещенни, в чийто зид разби се Бонапарт надменни, завет велик пази под гордий си свод. Там се чува пулсът на руский народ. Кога тя й готова, сичко е готово, там се произнесе великото слово. Но коя е тая страна, пълна с студ. дето ме пренася летежът ми луд, продупчена с блата, с реки и с фиорди, с моря окръжена и с китове горди? Стихийте са тука в постоянен бой. Ветри на нощите не дават покой, зимите са дълги, ледът се не пука, затова да бягам, че измръзнах тука. На юг, на юг фъркам! Минувам Берлин и Полша тъжовна — паднал исполин, и Австрия стара, сбърчена кокетка, по коварство славна, по лукавство редка! Минувам Швейцарйя, щастлива страна, през нейните горди, снежни рамена, Унтервалден хладний и мирна Женева, коя се огледва кат в извора дева. Ето Пиринейте! Слънцето пече. Топлик ароматен в въздуха тече. Поздрав ти проваждам, Шпанио прекрасна, тъмна кат легенда, кат вакханка страстна, люлка на светото ауто-да-фе. В теб расте Лойола, Фигаро живе. Твойто мурго чело увенчаха с лаври рицари, попове, поети и маври. Едно време ти бе първа на светът, към един свят новий ти отвори път. Любя твойта слава, твойта горда бедност на щерките твои хубавата бледност, твоята Алхамбра, див Екскуриал, отде света плашал твоя страшен крал; твойте танци кръшни, хаванеза страстна, заради кйято нашта младеж ясна всяка вечер тича в „Люксембург“ кат бясна. Средиземно море! От мене поклон! Тихо плувам вече в твоя небосклон, твоят шир лазурен, простор необятен уливат духа ми с възторг непонятен. Ето видя вече в хоризонта син Везувий спокойно дими кат комин. Южното диханье кръвта ми съгрява, на мойта фантазйя крила свежи дава. Ето ги горите! Ето го брегът! Красните долини разкошно цъфтят. Под тия класични тихи небосклони Рафаел чъртайше дивни си мадони; тук пееше Тасо своя химн висок; тука Данте — гений мрачен и дълбок, посред рая земни описваше ада! В таз земя антична, ала вечно млада, там на един остров е героят стар който вля в сърцата за свобода жар, който с остра сабя и горещб слово на Италйя даде призвание ново. А там — в остарелий, глухи Ватикан, стои старец мрачен — плешив истукан, на принципи светли веч немощен враг останка печална от рухналий мрак. Но мойта фантазйя, лека и блудяща, на брегове други бърже ме изважда. Ето ме в Елада! Видя и Парнас. (Но сега мързи ме там да слазям аз), ето таз земица, що обезпокои вселената нявга с богове, с герои и с лъжи прекрасни света наводни, и мозъци много сладко затъмни. …………………………………………… Бърже ме отнасят леки ми крила далеч от светата Елинска земя. Кой е този болен, легнал при Босфорът? Докторте не знаят какво да го сторат? Пак за ампутацйя фащат да говорат. Но южният вятър тласна ме напред и към север тикна бързий ми полет. Ето пак здрависвам Емус горделиви и Марица синя в полята родливи кат градина райска проснати под мен!
