Иван Вазов
Кой ще цивилизува шопско
Когато минувате надвечер край уличните кладенци в София, вгледвали ли сте се в слугините, що се трупат там за вода?
Вгледайте се!
Има любопитни наблюдения да направите там.
Вие ще видите зародиша на една цивилизация, която после ще бъде пръсната по полята и планините на Софийско.
Ще присъствувате на един духовен процес, ще видите как се менят нрави, език, носия, понятия, които цяла верига векове са оставили в леден застой, на които светоломни трусове и преврати не са могли да поклатят незиблемата неподвижност и неизменност.
Погледнете оная чипа, червенобуза и хубава вакарелка, с гиздава зелена забрадка, с широко изкроен, накичен с бели тантели нагръдник, с жълто-зелени запретнати ръкави от копринен плат и с червена престилка въз тесен, прилепнал около тялото сукман. Европейските тънки тантели на врата и гърдите й и чепиците на краката й са приятни предвестници вече на корсета, който скоро ще състави част от накита й. Защото тия гиздосии вакарелки, не дотам привързани на предразсъдки и традиции, първи дават тон на модата в слугинския свят на столния град. Тя стиска яко ръката на една друга шопкиня от полите на Стара планина, съвсем другояче и безвкусно облечена, с широк на големи халтави дипли сукман, некрасиво изрязан на гърдите, къс до коленете, изпод който се спуща чак до краката ризата. Никаква забрадка не ограничава черната й коса, която привързва над челото само една червена лента. Тая девойка е широколица, мургава, със светливи черни очи. Не хубаво, но изразително лице.
— Здравствуй, Елено! — казва първата, като се ръкува горещо и тръска много пъти ръката.
Елена — тоест Милена (старопланинката си е изменила името на елинско, като намира, че Милена не звучи твърде на гражданско) — Елена тръска също ръката на приятелката си и пита с афектирана усмивка, която е заела от младата си господарка.
— Ожени ли се батю ти?
— Да! — отговаря Райна — бившата Рада. — А батя ти освободиха ли от военната служба?
— Полковият обещал, че ще го освободи, понеже баща ни умрял — отговаря Елена.
— Ти от Гергьовден ще слугуваш ли нататък?… Ти вече в разстояние на три години си софийска гражданка! — казва вакарелката.
— Мерси, няма да слугувам вече! — смее се старопланинката… — Необходимо ще си ида на село!… Тия тантели — отде ги зема?
— От Мошона евреина, при аптеката в Дондуков булевард.
— Прекрасни тантели… Утре и аз ще ида да си купя, когато изляза за месо — отговори старопланинката.
— Красиви много… — повтаря тя, като бара тантелите на нагръдника на вакарелката…
Г. Геров! Добре правите, че черпите българския речник из устата на народа!
Ето идат трима войника, усмихнати, с приветливи лица.
Двамата се познават с Райна. Другият се здрависва с Елена. Те са едноселци.
За третята слугиня няма кавалер. Тя е една груба и грозничка селянка от полето, от село Мрамор. Тя стои права и завистливо гледа щастието на другарките си, като се мъчи да има една пресилена усмивка и безгрижно изражение. Тя е гологлава също и рошава. Слънцето, като спуща последния си сноп зари от Верила планина, главата на полянката добива един златен кръг, който й правят бухналите косми, озарени от слънцето. Тоя златен венец наумява православна светица, както ги пишат на нашите икони.
— Здравствуй, Ленко!
Ах, разбойник! „Ленко“ вече!
И Елена подава измокрена от чучура ръка, която войникът тръска приятелски.
— Защо не дойде на хорото оная вечер, на Зайковата сватба? Лъжло! — казва усмихнато войникът, като стиска ръката й с десницата си, която по симпатия също става мокра.
— Занята бях.
О, г. Геров!
— На празник работиш? — чуди се войникът и гледа тенекиевата игла-медальон със стъкълце на гушата й.
— Непременно беше да остана у нас! (Очевидно Елена бърка и смесва необходимо с непременно, както един уважаем румелийски депутат смесваше преждебившия с преждевременния.)
— Какви занятия имаше? — пита войникът, като й се любува.
— Дойдоха на визита господари подир вечеря… на чай. Стояха до среднощ… Стояна я болеше пръст… Не ми беше възможно — отговаря Елена, като си дига налятата стомна.
— Ти си гламава, затова се занимаваш и празничен ден! — казваше нежно войникът. — Виж, ние не работим… Делник — занятия, празник — празнуваме. Полковият да ми прикаже да работя — не го слушам тогава… Не бързай толкова, де!
— Да! — отзовава се живо Елена. — Вие сте солдати — друг въпрос… А ние имаме длъжност!
— Ти си робиня! И дене, и ноще!… Ти, Елено, кажи на господарите си: денят ми е ваш, а нощта е моя!… Ти си свободен человек — каза изкусително войникът, като ловко катури стомната с крак.
Елена вижда с крайчеца на окото това коварно действие, но се преструва, че нищо не е видяла. Когато всичката вода се излива, тя съглежда повалената стомна.
— Ах ти, дяволо, изсипа ми стомната! — кара се Елена, но тъй сладко-сърдито, тъй нежно-приятелски, щото войникът се топи от вътрешно блаженство.
Той присъствува възхитен на новото наливане стомната и се любува на изящно закривените линии на превития Еленин стан.
— Де живееш сега? — попита девойката, като се изправя пак.
— Сега сме на улица „Кракра“.
Войникът е денчик.
Елена се изкикотва яката:
— Кра!… Кра!…
И тя се превива от смях, защото знае, че е по-хубава, когато се смее.
— Що се смееш?… Кракра е име на един славен български войвода! Аз му съм чел историята в казармата… Ти защо се не научиш да четеш? — казва войникът. — Да ти стана даскал — добавя ученият денчик.
— Кра!… Кра!… — грачи Елена и си показва всичките зъби, които са бели.
Разсмива се и войникът от любезност.
— Сбогом!
И Елена подава дясна ръка, а в лявата държи стомната, за да си тръгне.
Войникът пак стиска десницата.
— Сбогом, Ленко!
И той й фърля такива едни страстни погледи, щото околната атмосфера е готова да пламне като барут.
Но Елена нито забелязва тия погледи и тяхното дълбоко значение пропада на халост.
Тя тръгва подир мраморчанката, която, недоволна, че не биде удостоена ни с една дума, отива си бързо, като отнася със себе си ореола на славата.
Войникът следи с жадни очи нарочно бавния ход на Елена.
Той е недоволен от себе си и равнодушието на кокетката го убоде. Но, както прилича на всяко войнишко сърце, той не се обезсърчава. Той дава на краката си една хитра маневра, която го докарва веднага до Елена.
— Ленко! — дума й Марс нежно.
— Що? — пита старопланинската дриада и едвам скрива удоволствието си от победата.
