Иван Вазов
Доктор Джан-Джан
(Фантазия-вшутявка)
Доктор Джан-Джан се върна от Европа с големи мечтания в главата и с велеречив диплом в пазвата.
България му се видя малка за широките бълнувания на честолюбието му, тясна за свободното размахване крилата на гения му.
Всички обаче младежи, що се връщат от Европа, идат с подобен багаж в главата и в пазвата; но щом минат границата при Цариброд, освежителният дъх на действителността и на житейската мъдрост вейва на тях и изгонва из главите им големите мечтания; те стискат само здраво диплома в пазвата.
Те стъпят в България вече с определени кроежи, с практически цели.
Едни да печелят пари, за да се оженят.
Други — да се оженят, па да печелят пари.
Трети имат вече вторачен орловия си поглед в спокойния си стол при една зелена маса, в някое държавно учреждение.
На други се мярка в златистия хоризонт на техните надежди едно кресло…
Всички, с една реч, идат с най-определени намерения, с най-благородни апетити — да бъдат гости на държавната трапеза.
Доктор Джан-Джан мина границата безопасно и нищо не остави там от съкровищата си.
Ето защо той, като се намери в България, не помисли ни за жена, ни за пари, ни за канцеларски стол, ни за кресло даже.
Той даже не помисли да стане полезен човек.
Той реши да стане славен!
И заработи доктор Джан-Джан за славата си.
Той фана да пише.
Защото на кое друго поле растят по-разкошно лаврите на славата, отколкото на книжовното поле? Семков даже съзря това.
И доктор Джан-Джан писа.
Изписа доктор Джан-Джан много хартия, голямо количество мастило отиде в проза и в стихове, във велеречиви редове, в учени фрази, във високи думи, в дълбокомислени многоточия и в гениални възклицания!…
Но славата не идеше.
Но доктор Джан-Джан не се обезсърчаваше: той си припомни съдбата на всички велики хора… „Никой не е пророк в отечеството си.“
И пак писа той, само измени тона. Той си каза: „За да бъдеш славен — бъди страшен!“
Тогава настана един период в неговата книжовна деятелност, който би се нарекъл изтребителен, или периодът на молниите и гръмотевиците.
Юпитер от Олимп не ги бе изсипал толкова въз грешната земя!
За щастие, той не уби никого.
Нито, за жалост, славата дойде.
Защото славата е едничката куртизанка, която не иде на ония, които й смигат на улицата или правят да светне в ръката им блясъкът на златото… или червеният печат на докторския диплом.
Каквото ще и да казва авторът на Венеца на Българската Мусса — славата се не купува!…
Тогава доктор Джан-Джан направи като Мохамеда: понеже планината не дойде при него — той отиде при нея. Той си наложи сам лавровия венец и се прогласи славен!
Виктор Хюго казва, че славата се състои от един грандиозен шум, съставен от нежни звукове на цигулки, от заглушителни гърмежи на тъпани, от звънтежа на литаврите, от бесния лай на псета, от гладния вой на вълци, от скърцането на хиляди ненамазани кола и от песните на серафимите.
Но около доктор Джан-Джана царуваше тишина. Никакъв подобен шум не оживи пустинята около него.
Той би се полъстил даже от една псувня!
Нищо. Само няколко потиснати кикотения някъде се разнесоха и умряха в царствената тишина около него.
— Апатия! Умствена недозрялост до разбирането на гения! Сган нечувствителна! Общество неблагодарно!
Оттогава се ожесточи доктор Джан-Джановото сърце…
Един ден една гениална мисъл му дойде.
— Аз само когато умра, ще бъда оценен; когато вляза в гроба, моята слава ще възкръсне… Нека умра! Желал бих да чуя тия чавки как ще заграчат подир носилото, което отнася една национална слава, която невежеството не щя да припознае, завистта уби с клеветите си… тоест с мълчанието си — поправи се доктор Джан-Джан.
Като изрече тия думи, доктор Джан-Джан обяви на домашните си, че отива на разходка в Костенец за една неделя, качи се на железницата и вечерта беше в разкошните поли на величествените Родопи.
Ни домашните му подозряха намерението му, ни пътниците проникнаха причините на неговата навъсена замисленост и безмълвие. Някои си обясниха тая му мрачност чрез разстройство на желъдъка му, други мислеха, че го боли зъб.
Тоя прозаичен народ не беше в състояние да отгатне трагедията в тая неудовлетворена и голяма душа.
Друсливата талига го пое от станцията Баня Костенец и го понесе през храсталива поляна към Костенец.
Талигата влезе в селото и спря пред Джуровия хан.
Доктор Джан-Джан се качи на горния кат, в стаята си, последван от ханджията.
В стаята имаше едно желязно легло, по чаршафа на което рояци дървеници играеха кадрил; над него стената беше цяла зацапана от мъченическа кръв на тоя игрив народ.
Но тия зрелища на живот и на смърт не привлякоха вниманието на доктор Джан-Джана, цял углъбен в мрачния си замисъл.
— Какво желаете, господине? — попита учтиво ханджият, като крадешком бръсна с ръка по чаршафа.
Доктор Джан-Джан не отговори. Той ходеше развълнуван.
— Бил ли си в София, приятелю? — попита доктор Джан-Джан.
Ханджият фърли гръмоносен поглед към чаршафа, дето животът и движението пак се поднови с по- голяма сила, и отговори:
— Биле сме в София, господине, и живели сме там дори!
— Живял си? Тогава трябва да познаваш там… първите хора?
— Познаваме.
— Познаваш ли доктор Джан-Джана?
— Познавам. Познавам и доктор Цолев — той беше тая пролет тука и го водихме на водопада — ваша милост, идете, господине, на водопада, — брахме му и някакви билки… Познавам и бай Таска, дето направи хотел „Черно море“ — осемдесет хиляди лева му костува; познавам и други богаташи там…
Доктор Джан-Джан пресече тая излиятелност, която земаше застрашителни размери, и попита пак:
— Та познаваш ли доктор Джан-Джана?
