полята със техния пушек и прах,
човеците с свойте борби и шуменье.
И знаях, че нейде там долу безброй
герои бръмчаха и правеха бой,
души развратени, до тинята слезли,
и съвести кални, на продан излезли…
Аз знаях, че много нещастни гърди
изгниваха тайно от яд и вражди,
че глухата завист, че страшното мщенье
приготвяха свойте стрели и за мене.
Прощавам ви! — рекох към оня прах, дим,
що крийше врази ми в полето дълбоко, —
прощавам ви, братя, дордето стоим —
вий толкова ниско, аз толкоз високо!
IV. Шилер
Кога поетът всичко изгребе
из тайните на свойто сърце страдно
и геният мъртвей под челото му блядно,
той проси мощ от синьото небе.
Кога поетът храбро загребе
на битието в бурите сърдити
и члунът му се бий с нощта и канарите,
той фърля взор към синьото небе.
Кога земята всичко погребе
за него: слава, радост, упованье,
и място тука веч за него не остане:
той дири кът във синьото небе.
V. Алфред де Мюсе
Сърце, сърце, кипяща бездна
от страсти, бунтове и плам,
демо̀н, защо в гърди ни влезна?
Защо отне покоя нам?
Защо бълнуваш непрестанно?
Защо се свиваш и дробиш?
Ту мъртво си, ту стенеш странно,
ту леденееш, ту гориш.
На всеки миг, на всяка стъпка
в гърди ни екне твоя глас,
всяк удар твой и скок, и тръпка
е грижа, страх ил бол, ил страст.
Сърце, сърце, дълбока бездна,
кой твойте тайни е узнал?
Кой ум вникна̀, кой поглед влезна
в неизходимий твой дедал?
Морето има свойта матка,
небето — и то има свод!
Но ти — ти нямаш дъно, смятка,
ни път, ни край, нито изход.
Ти гатанка си вечно тайна —
ту бяс, ту вик, ту звяр, ту стон,
едно в вселената безкрайна
не знаеш никакъв закон.
Сега си лед, след малко — пламен,
заспя ли аз — ти ставаш, бдиш,
когато кажа: ще съм камен! —
ти като восък се топиш.
Духът блуждай, умът се лъже,
ти не се мамиш никой път,
сънят не може да те свръже —
не може нищо на светът!
Ти люшкаш се, пъхтиш, лудуваш —
звяр без юзда, море без мир, —
дене копнейш, ноще бълнуваш
за някой разстрошен кумир…
Сърце, сърце, реви в гърди ми!
Аз теб съм жертва — ти мен роб,
и ти, и аз ще да заспиме,
кога заспиме в мрачний гроб.
VI. Хайне
Престана буря нощна.
С разтупано сърце
изскокнах вън да видя
ляствичето гнездце.
То беше строполено,
с развеян, пръснат пух,
а двете лястовички,
че цвъркаха, ги чух.
