— Брате мой, брате мой!— Що скърбиш, бедна твар?— Твар не съм, а сърце,що гори, що жаднейкат потоп да залейцелий свят с любовта си.— Що въздишаш, сърце?— Сърце не — аз съм ум,кой небесното булоиска да раздере —да узнай, да съзретайний извор на всичко,що се движи, грей, мре…— Брате мой, брате мой!— Що тъгуваш, ум горд?— Ум не съм, а съм дух,дух крилат, кой ламтида лети, да летииз незнайният хаос,из пространний всемир,дори трай вечността.— Брате мой, брате мой!— Що лудейш, чуден дух?— Дух не съм, аз съм богбез небе и без ад,без кумир и без храм,но кроя нещо славнои добро да създам…— Брате мой, брате мой!— Бог тревожен, що искаш?— Бог не съм, ами прах,що светът не побира,що покой не намира,що ламти за покойсред туй вечно движенье…За покой, за покой!…Сърце! Ум! Дух! Бог! Прах!Що си името тайш?Человек, що роптайш!И за теб, не се бой,има гроб, да, и тойтвойте бурни желанья,светове и мечтаньяв свойта бездна ще глътне…СърцетоВярвам, да, има гроби там — вечен покой,де мирясва кръвта,де заспива скръбта…Там е край на борби,на желания, жаждинивга неутолени;там гасней любовта,там омразата спи…Ах, убито съм вечеи желало бих тамда почина в блаженство…Има край, има, знам:то е гробът покойни.УмътЩом изгние плъттавъв подземния мрак,всичко свършва се веч.Аз в небето гледaх,вдън земята рових.Аз на гатанки тъмниключа тайни дирих.Но от всички откритья,плод на опит и смяткии на мътни догадки,една истина самоявна, видела знам:то е гробът покойни.Прахът
