При първа още крачка детето — ангел благ — за радост, за играчка мравунчицата мачка със мъничкий си крак; ил бедната мушица на пламъка я тлей, ил божията птица с безгрешна си ръчица я дави и се смей. Кой даде му таз жажда за злото във светът, та йощ кога се ражда, веселие угажда, че другите ще мрът? Отде във себе има тоз мрачния залог? Отде примери взима? Как може херувима да бъде тъй жесток! Но мъдростта немее пред тоз въпрос проклет и разумът не смее тъмата да разсее, и нямам аз ответ. Мълчат! И само псето, дух тъмен и злочест, квичеше в кръв облето и своя към небето изпращаше протест. То викаше: „О, спрете, о, чакайте сега! Над мене се смилете, да мра ме оставете със моята тъга. Меса ми са раздрани. За мене черна смрът тук скоро ще настане, но мойте нови рани ужасно ме горйът! Ох, страшно е да гина в вълните, що бучът! Треперя, тъна, стина! Ох, дайте да почина на сухо, на брегът. Какво ви съм сторило? За път ви виждам пръв! В що вас съм увредило, та леете в беснило невинната ми кръв? И аз, създанье клето, обичам божий свят, да припкам по полето, да гледам към небето, да дишам благодат. И ази с радост срящам зората, утрен час, що е добро, угаждам, кат вази болки сящам, и повече от вас! Ах, моля ви, ах, спрете, безжалостни деца! Така ме не мъчете, злодеи, престанете, злодеи без сърца!“ Тез думи псето вещо че казваше, сфана̀х и друго още нещо, дълбоко и зловещо, което не разбрах. IV
