(До приятеля ми Н. Иванов)
Четох твойто писмо аз и ща помня всеки час туй приятно впечатленье, що възбуди то във мене. Ти доволен си остал, казваш, кат си прочитал с услажденье стихове ми, що диктувало сърце ми; във които аз възпях любовта и очъртах тия прелести свенливи, за кои да става шум запрещава хладний ум. И като другар на музи, както са не много друзи, ти на слабият ми дар с незасилен йоще жар сила повеч да дадеш, красни венци му плетеш. В таз постъпка деликата с добрината си позната мъмриш ме, що пея аз за любов на тоя час; питаш ме коя причина ме заставя да замина не към оня светлий рът, дето палми се берът, дето слава обитава, но в Венерина държава? Знам, че с туй си ти желал да изкажеш твойта жал, че наместо с мойта лира по-достойно днес да свиря; вместо с пламенни песни тез мъгли и тъмнини да се трудя да прогона, що висят по небосклона; вместо с лирин мощен звън от дълбок да будя сън; и на цяла България истината да открия, нея да възпявам аз, то седнал съм тоя час в тия стихове любовни, но неважни и греховни и за мен, и за светът да си блъскам аз умът… Но какво и как кажи ми, о, другарю мой любимий, требува да пея аз? За всестранният ли мраз? За народните ли нужди? За коварствата ли чужди? Да реча ли всичко зло, що е в нашто общество, кривдините у кого са, та не може да хароса?… Ала вместо да зовъ аргументи, да явъ по коя причина главна аз престанах веч отдавна да бърникам тез неща, имай, друже, благостта да послушаш тая басна, що по-долу ще ти драсна и не помня де бях чел: пътник някой, кат видел истината, че се крила в трап дълбок и се гушила, как? — викнал учуден той, — лъже ли ме поглед мой? Ти си Истина светлива, а във яма си смрадлива! Що не идеш по светът да показваш правий път? И да грееш вредом сяйно? „О, не питай, милий байно — отговорила му тя; — страх ме мене налетя, като срещах люде разни с ум покварен, с тикви празни, що от моят жив светлик те надават силен вик
